Вроден порок

— Значи, Док, вървя си по „Дюнкрест“ и нали знаеш, че там има една дрогерия, та загледах се в табелката: „Дрогерия?“ „Дрога?“. Окей? Хиляди пъти съм минавал оттам и никога не съм го прочитал наистина — Дрогерия, Дрога! Направо жестоко, човече. И влизам значи и на касата е Стив Усмивката и му викам: „Ами здрасти, бих искал да купя малко дрога?“… А, ето, довърши я, ако искаш.

— Не, благодаря, само ще си изгоря устните.

Денис се премести в кухнята и започна да рови из хладилника.

— Гладен ли си, Денис?

— Много. Е, както казва Годзила на Мотра — какво ще кажеш да идем и да хапнем на някое място?

Тръгнаха по „Дюнкрест“ и завиха вляво към частта на града, където бяха евтините барове. В „Пайплайн пица“ гъмжеше от хора, а димът вътре бе толкова гъст, че далечният край на бара не се виждаше. Джубоксът, който се чуваше чак в Ел Порто, че и отвъд, въртеше Sugar, Sugar на Арчис. Денис си проправи път към кухнята, за да провери дали има пица, а Док остана да гледа как Енсенада Слим играе на аркадните машини „Готлиб“. Слим беше собственик на хедшоп3 малко по-нагоре по улицата на име „Крещящ ултравиолетов мозък“ и хората тук гледаха на него като един вид старейшина на селото. След като спечели в няколко безплатни игри, той реши да си почине, видя Док и му кимна.

— Искаш ли бира, Слим?

— Това на Драйва колата на Шаста ли беше? Един голям кабриолет?

— Отби се за няколко минутки — каза Док. — Странно ми беше да я видя отново. Все си мислех, че когато пак се случи, ще я гледам по телевизията, а не на живо.

— Вярно. Понякога ми се струва, че я мервам в някой ъгъл на екрана. Но все се оказва, че е някоя, която прилича на нея. И която не е толкова красива, колкото е тя, разбира се.

Тъжно, но факт, както пееше Дион. Четири поредни години Шаста печелеше титлата Красавица на класа в годишника на гимназията „Плая виста“, играеше винаги ролята на наивката в училищните пиеси, фантазираше си като всички останали как ще се снима във филми и в мига, в който вече можеше да си го позволи, хвана магистралата в търсене на място с нисък наем някъде в Холивуд. А пък Док, освен че беше горе-долу единствената друсалка, която не прибягваше до хероина и така разполагаше с достатъчно свободно време и за двама им, така и не разбра какво бе видяла тя у него. Не че двамата изкараха кой знае колко дълго. Не мина много време и започнаха да я търсят за кастинги или за работа в театъра, на и зад сцената, а Док се впусна в чиракуването си като издирвач на хора и постепенно всеки от тях попадна на свой си топлинен поток на кармата, издигащ се над мегалополиса, и се понесе по него, загледан в различната съдба, която отнасяше другия.

Денис се върна с пица.

— Забравих какво ги помолих да сложат.

Винаги ставаше така във вторник вечер, или с други думи „Нощта на евтината пица“, в „Пайплайн“, когато всеки размер пица, независимо от плънката струваше точно 1,35 долара. Денис заби поглед в своята, сякаш тя се готвеше да му направи нещо.

— Това е парче папая — предположи Слим, — а тези неща… това свински кожички ли са?

— Пица с бойсенов йогурт, Денис? Честно казано: бляяяк.

Това беше Сортилидж, която работеше в офиса на Док, преди гаджето й Спайк да се върне от Виетнам и тя да реши, че любовта е по-важна от работата, ако Док правилно си спомняше оправданието й. Но така или иначе, нейният талант беше другаде. Тя поддържаше контакт с невидими сили и бе способна да диагностицира и намери решение за всякакъв род проблеми — емоционални и физически, — което най-често правеше без никакво заплащане, макар че в някои случаи приемаше трева или ЛСД вместо кеш. Док не се сещаше за случай, в който да е сгрешила. В момента тя оглеждаше косата му и това, както обикновено, й докара спазъм от защитна паника. Накрая просто кимна отривисто.

— По-добре да направиш нещо по въпроса.

— Пак ли?

— Няма да се уморя да го повтарям — променяш прическата, променяш и живота си.

— Какво препоръчваш?

— Ти си решаваш. Следвай интуицията си. Денис, нали не би имал нищо против да взема това парченце тофу?

— Това е маршмелоу — каза Денис.