Вторият гроб отляво

Рейес още беше там. Чувствах го. Просто вече не можех да го виждам. Естествено, Гарет също не можеше да го види, не че имаше значение. Пистолетът надали щеше да му е от полза в схватка със сина на Сатаната.

— Той не е тук.

Гарет се обърна към мен, стиснал зъби.

— Мислех, че имаме уговорка.

— Спокойно, верни друже — казах, като затворих вратата и тръгнах към кухненския бокс. Имах нужда от кофеин. — Материалното му тяло не е тук. Нематериалното се омете, за да се цупи.

Чух далечно ръмжене, докато търсех любимата си чаша, онази с надпис: „Едуард предпочита брюнетки“.

— Пиеш кафе толкова късно вечер?

— Ако не е кафе, ще трябва да преполовя бутилка „Джак Даниълс“.

— Цялата тази история с материалното и нематериалното тяло на Фароу… направо ме побърква.

— Откри ли нещо за Мъртвеца от багажника? — попитах точно когато Куки влезе по пижама.

— О — възкликна тя, изненадана от присъствието на външен човек. — Хм, май трябва да се преоблека.

— Не ставай смешна — намръщих й се. — Това е само Суопс.

— Да — рече тя и прикри гърди срамежливо, като че ли можехме да видим повече от обичайното под трикотажната й пижама. Изкикоти се нервно и тръгна към каната за кафе.

Беше крайно време двамата да се опознаят. Тя си падна по Гарет от момента, в който той влезе в кабинета ми с чичо Боб. Водеха разследване и Гарет остана в чакалнята, или по-точно в кабинета на Куки, за да може Чибо да ме разпита насаме дали не знам нещо за убита възрастна жена от богаташки квартал. Това се случи преди Гарет да узнае истината за мен. Не знам за какво си бяха говорили, но Куки вече никога не беше същата. Или просто се дължеше на това, че прекара цели десет минути насаме с висок, мускулест мъж, чиято кожа с цвят на кафе мока караше сивите му очи да блестят като сребро на слънцето.

Той й се ухили, съвсем наясно как й въздейства, как въздейства на повечето жени, и седна на бар стола, разположен по диагонал на канапето.

— Учителка в детска градина — каза той, като очевидно отговаряше на въпроса ми дали е открил нещо за колата на Куки, докато аз сипвах такова количество сметана в кафето си, че то стана неузнаваемо.

— Суопс — рекох, като намигнах на Куки, — не ни интересува какъв искаш да станеш, когато пораснеш. Искаме да разберем какво си открил за колата на Куки.

Очите й се разшириха.

— Моята кола? — прошепна тя.

— Много си забавна — подхвърли разсеяно той, като оглеждаше ъгъла, в който знаеше, че стои господин Уонг. Пардон, рее се.

— Предишният собственик е учителка в детска градина.

— Имаш предвид човекът, който е притежавал колата ми преди мен? — попита Куки, която пиеше кафето си черно, седнала на канапето срещу него.

Гарет се усмихна. И аз се усмихнах, като се замислих, че тя за първи път му каза толкова много думи наведнъж.

— Да, и е понатрупала доста глоби за превишена скорост.

Седнах до Куки, която дори и в трикотажната си пижама беше голяма красавица.

— Мислиш ли, че го е блъснала и е избягала?

— Не и щом е умрял в багажника.

— О, да. — Тя поклати глава. — Чакай. — Ченето й увисна. — Нали не мислиш, че тя го е убила? И го е сложила в багажника нарочно?

— Обратното на случайно? — попита той.

Куки сви рамене и се изкикоти свенливо.

— Била е хваната да шофира в пияно състояние — каза Гарет. — Преди е била арестувана за каране в пияно състояние, но делото е било прекратено от съда по формални причини.

— Добре — измърморих, като разсъждавах на глас, — да кажем, че тя се прибира от купон, когато Мъртвеца от багажника излиза на платното — само дето още не е мъртъв де — и тя го блъска, изпада в паника, спира да провери и разбира, че той е още жив. Така че го натъпква в багажника… защо? За да не я издаде? — След кратък размисъл признах: — Това не се връзва. Щом толкова се е страхувала да не я хванат, защо изобщо да спира?

— Точно така — каза Гарет. — Теорията ти издиша.

Зачудих се къде ли ходеше Мъртвеца от багажника, когато не бях под душа. Сигурно се връщаше в багажника на Куки.

— Просто ще трябва да се поразровиш още малко — заръчах на Гарет.

— Ти знаеш ли за изкуствените й умиращи растения? — обърна се той към Куки.

Тя стисна устни и кимна, като в същото време завъртя показалец до ухото си. Никой не разбираше истинската ми същност.

— А ти какво откри за Мими? — попитах я.

— О, много неща. — Куки изправи гръб, развълнувана, че й се дава думата. — Когато Мими била ученичка в гимназията в Руис, се преместила да живее в Албукърки при баба си и дядо си.

Очаквахме да чуем още. След малко попитах:

— Това ли е?

Тя се ухили.

— Не, разбира се. Училищните дневници вече са на път.

Аха, сега разбрах защо беше толкова горда. При последния ни случай, когато се опитахме да получим училищен дневник, все едно карахме баща, който не плаща издръжка, да дари бъбрек. Накрая се наложи да призова чичо Боб, който размаха значка и свали училищната секретарка.

— И как успя? — попитах, нетърпелива да чуя какво е направила.

Тя се умърлуши.

— Просто ги помолих.

О! Е, това не беше особено вълнуващо.

— Но все пак си ги издействала — опитах се да я ободря.