Вторият гроб отляво

— Така е. Отивам да си лягам. — Куки погледна стеснително Гарет, после ме стрелна лукаво изпод мигли.

Повдигнах вежди въпросително. Тя стисна зъби и ококори очи. Аз сбърчих нос все още неразбиращо. Куки въздъхна и кимна леко по посока на вратата. О! Погледнах Гарет, който се стараеше да бъде джентълмен и да се прави, че не забелязва размяната ни на физиономии и жестове. Внезапно силно се заинтригува от облегалката на стола.

— Ще те изпратя. — Станах и я придружих до площадката, като бях наясно, че тя иска да говорим за Гарет. Надявах се, че няма да ме моли да му предам бележка. Така или иначе не си носех лист.

Тя отвори входната си врата и се обърна.

— Е, той тук ли е?

— Гарет? — попитах аз притеснена.

— Какво?

— Чакай, кой?

— Чарли — изпъшка тя раздразнено, — момчето.

— О! — Съвсем бях забравила, че докато бродехме по улиците на Албукърки в три часа през нощта — да ходиш по пантофи-зайци не беше много по-различно от това да си бос — се бях изпуснала, че скромният й дом е обитаван от мъртво хлапе. Трябваше да се науча да си мълча. Огледах се набързо. Апартаментът й беше контраст между черно и ярките цветове, типични за Мексико, обзавеждането — смесица от рустикалния стил на югозападните райони и селски елементи. Моят апартамент, независимо че беше с абсолютно същото разположение и размери, изглеждаше като обзаведен с мебели от гаражна разпродажба и изостанали джунджурии от колежанския ми период.

— Не, не го виждам.

— Може ли да провериш и другите стаи?

— Разбира се.

След петминутно претърсване и чувство за вина, което ме ядеше отвътре — наистина не биваше да й казвам — отново стояхме до входната врата и нямаше мъртво хлапе на хоризонта.

— Добре, ще те попитам нещо — казах, за да привлека интереса й. — Ако ти си умиращият син на Сатаната, къде щеше да скриеш тялото си?

Тя ме погледна със съчувствие.

— След като ти си тази, от която се крие, сладурче, предполагам, че е избрал последното място на света, където би проверила.

— Без да се засягаш — казах разочаровано, — не ми помогна много.

— Знам. Никак не ме бива в сферата на свръхестественото. Затова пък приготвям жестоко пържено пиле.

— А, добре. Мразя да пържат добричките.

— Може ли да го получа за Коледа? — попита тя.

— Рейес?

С въздишка на влюбена, тя каза:

— Не, другия.

— Пфу — рекох, като разбрах, че говори за Гарет. Добре де, той беше секси и така нататък, но все пак „пфу“.

— Казваш го, защото ревнуваш, че има нещо между нас.

След удивително невъзпитано прихване отвърнах:

— Нещото между вас сигурно е тайна и за него.

— Щом казваш, приятелко — тросна се тя и ми показа длан, преди да затвори вратата. Много обичах, когато я прихванеше да театралничи.

Когато се върнах в апартамента си, Гарет продължаваше да изучава ъгъла на господин Уонг.

— Няма да те ухапе — подхвърлих заядливо.

Той сбърчи вежди със съмнение, а после ме погледна с любопитство.

— Какво е да растеш и около теб да е пълно с мъртви хора? Не се ли страхуваше?

Ухилих се.

— Не познавам друг живот. А и не се плаша като повечето хора. Не се плаша лесно.

— Е, все пак си жътварят на души — каза той и потрепери, за да ме подразни.

После погледът му бавно обходи тялото ми, като очевидно се радваше на гледката.

— Стига си зяпал нещо, което не можеш да имаш — срязах го, грабнах чашата си и се отправих към кухнята.

— Просто проверявах как си с телосложението. Анцугът ти седи много добре като за момиче на име Чарлс.

Нямаше как да не се разсмея, а той стана и тръгна към вратата. Отвори я и се поколеба.

— Да не би да имаш нещо друго наум? — попитах.

Той ме погледна с дяволити пламъчета в очите.

— Освен факта, че мога да те хапна ли?

Въздухът изтрещя от гнева на Рейес. Зачудих се дали Гарет не направи това нарочно. Може би се досещаше за схемата на отношенията с отвъдното.

— Не се гледа с добро око на канибализма, приятел.

— Нали няма да подадеш жалба за сексуален тормоз?

— Не, но ще те държа под око — отвърнах и разклатих кафето в чашата си.

Той ми намигна и затвори вратата.

Изчаках един момент и попитах:

— Цяла нощ ли смяташ да седиш тук и да се цупиш?

Рейес изчезна на секундата. Явно това беше отговорът му.

Пуснах компютъра, за да направя малко проучване, преди да се гушна под „Бъгс Бъни“. Имах това пухено юрганче от деветгодишна. Доста неща бяхме преживели заедно, включително и случката с Уейд Форестър. Бях в средното училище. Той беше в училището на живота. Там усвояваха далеч повече за възпроизводството, отколкото в гимназията. „Бъгс Бъни“ изгуби своята невинност тогава.

И тъй, върнах се към демонския проблем. Щом не можех да видя тези проклетии, как се очакваше да се боря с тях? От друга страна, дори да можех да виждам демони, как се очакваше да се боря с тях? Не бях пропуснала покрай ушите си изтърваните от Рейес реплики за въставането ми срещу въплъщението на злото. Имах нужда от информация за всичко демонично.