Вторият гроб отляво

Като жътвар на души по рождение бях свикнала мъртвите да се появяват около мен и да изчезват от живота ми във всеки един момент. Бях се научила да приемам внезапния приток на адреналин, предизвикван от ненадейната им поява, особено когато ми се изтърсеше някоя грамада с молба за брачен съвет. Но в повечето случаи тактиката ми „бий се или бягай“ изискваше от мен да решавам на момента дали да пусна юмруците в ход или да си плюя на петите с писъци. Така че когато извлякох полузаспалото си тяло от леглото, за да търся еликсира на живота, известен под името „кафе“, фактът, че двама мъже се бяха излегнали в дневната ми, едва се отрази по моята скала на Рихтер.

Все пак се спрях и им хвърлих критичен поглед, после още един — най-вече защото не бяха мъртви — преди да се отправя към кафеварката. Определено имах нужда от зареждане, преди да се занимая с двамината, които, както силно подозирах, бяха влезли с взлом. Трети човек, който приличаше на великана Андре, беше препречил входната врата. Ако добрата ми приятелка Куки нахълташе скоро, щеше да го сполети адско главоболие.

Извъртях една от нисковатовите си лампи под барплота така, че да не ослепея — това би осигурило на противниците ми нечестно предимство — и продължих към срещата си с Господин Кофеин. Андре ме беше зяпнал отзад. Може би защото носех боксерки с надпис „Сочно“ на задника. Бих си наметнала нещо, но все пак се намирах в собствения си апартамент. След като ми се бяха натрапили, нека се оправят както знаят, също като останалите, които влизаха в райското ми кътче без покана.

Сипах кафе във филтъра под взора на присъстващите и натиснах бутона за включване. Новата ми машина правеше кафето по-бързо от старата, но все пак предстояха три тягостни минути. Подпрях лакти на барплота и започнах да изучавам посетителите си.

Единият от мъжете — предположих, че той е по-главният — седеше на бар стола ми, беше свалил якето си, пистолетът му беше на видно място. Изглеждаше около петдесетте, с прошарена кестенява коса, късо подстригана и грижливо сресана, и съответстващи тъмни очи. Той ме изучаваше с искрено любопитство.

Мъжът до него обаче, смъртоносният, изглежда не притежаваше и капчица любопитство. Беше висок горе-долу колкото мен, с черна коса и младежка пясъчножълта кожа, типична за азиатския му произход. Той беше нащрек, почти като на пост, мускулите му бяха напрегнати, готов да скочи, ако възникнеше необходимост. Не можех да преценя дали беше колега или бодигард. Не носеше кобур под мишницата като приятеля си, което означаваше, че не му е нужно оръжие, за да защитава себе си или колегите си. Това кой знае защо ми се стори обезпокоително.

Андре приличаше на голяма мечка. Бях сигурна, че има нужда от прегръдка, но той също носеше оръжие. Толкова много желязо и мускули само заради мен. Почувствах се важна. Видна. Царствена. Или по-скоро щях да се чувствам така, ако на дупето ми не пишеше „Сочно“.

За контраст посетителите ми бяха доста спретнати господа. До един бяха издокарани с костюми в цвят графит. Бих ги посъветвала да избягват червено във всичките му нюанси, но май не им трябваха модни съвети от мацка по тениска и боксерки.

След като сипах в кафето си достатъчно сметана и захар, че да придобие цвета на разтопен карамел, тръгнах към канапето срещу стола на шефа, настаних се на него и го загледах толкова смъртоносно, колкото можех.

— Добре — казах, след като отпих бавно удовлетворителна глътка кафе, — имате право на един опит. Постарайте се.

Мъжът леко наклони глава за поздрав, преди да си позволи да сведе поглед към надписа върху тениската ми. Надявах се той да не остави у него погрешно впечатление за мен. „Откачалка“ не се покриваше точно с имиджа, който желаех да внуша. Виж, ако пишеше „Първокласен бияч“…

— Госпожице Дейвидсън — подхвана той с уверен и спокоен тон. — Казвам се Франк Смит.

Това си беше опашата лъжа, не че имаше значение.

— Хубаво, благодаря, че се отбихте. Минете отново, когато имате свободно време.

Изправих се, за да ги изпратя. Смъртоносният се напрегна и у мен се прокрадна съмнение, че не е дошъл само да охранява шефа. Мамка му. Мразех мъченията. Бяха толкова мъчителни.

— Моля, седнете, госпожице Дейвидсън — каза господин Смит, след като укроти своя човек с жест.

С въздишка на раздразнение се подчиних, но само защото той каза „моля“.

— Аз знам името ви и вие знаете моето. Можем ли да продължим?

Отпих още една бавна глътка, докато той ме изучаваше.

— Изключително хладнокръвна сте. — Изражението му стана сериозно. — Трябва да призная, че съм донякъде впечатлен. Повечето жени…

— … са достатъчно разумни да се заключат в спалнята и да се обадят в полицията. Недейте да бъркате недоразвития инстинкт за самосъхранение с интелигентност, господин Смит.

Смъртоносният стисна зъби. Той не ме харесваше. Или пък може би се беше стреснал от приказките ми. Реших да заложа на второто.

— Това е господин Чао — каза Смит, като забеляза интереса ми. — А това е Улрих.

Погледнах през рамо. Улрих кимна. Предвид ситуацията бяха доста дружелюбни.

— И сте дошли, защото…?