Вторият гроб отляво

Улрих се отмести встрани и Куки влетя през вратата, набрала твърде голяма инерция, за да може да спре. След като едва не заби глава в барплота, тя най-сетне закова спирачки.

— Здравей, Куки — посрещнах я бодро. Тя не спираше да мести поглед от един към друг от мъжете, така че аз добавих: — Това са новите ми приятели. Прекарваме си много добре.

— Те носят оръжия.

— Спор няма. — Взех чашата за кафе от ръката й, за да я напълня. Взаимното ни уважение към тази божествена сутрешна дрога ни свърза на мига, в който се срещнахме преди три години. Сега ни съединяваше като с телбод. — Да си призная — додадох с поглед към Смит, — не вярвам отношенията ни да са дълготрайни.

Куки още не можеше да свали поглед от тях.

— Защото носят оръжия ли?

— Тъкмо си тръгвахме — каза Смит, изправи се и изпъна сакото си с движение на раменете.

— Трябва ли да си ходите? Ама наистина ли?

Той се усмихна, очевидно решил да пренебрегне сарказма, струящ от всяка моя дума и кимна, докато минаваше покрай нас.

— Забравихте да споменете за кого работите, Франк.

— Не съм. — И помаха с ръка, преди да затвори вратата.

— Хубав мъж — отбеляза Куки, — малко в стил Джеймс Бонд.

— Ясно, ще ти купя мъжка секс кукла за Коледа.

— Има ли такива? — попита тя заинтригувана.

Нямах представа. Но мисълта за това ме накара да се изкискам.

— Защо си тук в този час? — попитах с известно негодувание.

— Не можех да спя и видях, че при теб свети.

— Явно ще започнем рано деня.

Чукнахме чашите си с кафе, вдигайки тост бог знае за какво.

След като си взехме още по един душ, преди да се е зазорило — поотделно, разбира се, въпреки че аз отново бях в компанията на Мъртвеца от багажника, което ставаше наистина досадно, защото беше трудно да си бръсна краката, докато са настръхнали — с Куки тръгнахме към офиса, когато слънцето едва се показваше над хоризонта. Сред леките облачета в небето изригваха розови и оранжеви експлозии, възвестяващи новия ден. А той щеше да е прекрасен. Докато не се спънах и не разлях кафе върху китката си.

— Мадам Невен? — попита Куки, докато аз сипех проклятия. Тя изглеждаше заинтригувана и малко скептична.

— Разбирам те, но тя знае нещо. Усещам го. А щом аз науча това, което знае тя, всички ще знаем малко повече. Знанието е сила, скъпа.

— Държиш се странно.

— Извинявай, просто не мога да се удържа. Мозъкът ми е в стрес. Две сутрини е на педал от тъмни зори. Не знае какво да мисли, как да реагира. Ще си поговоря с него след малко. Може да го подложа на терапия.

— Да се надяваме, че тази сутрин ще получим училищните списъци, та да проуча съучениците на Мими и да разбера дали някой от тях не го е сполетяло нещо подобно.

— Имаш предвид дали няма още мъртви?

— Нещо такова — потвърди тя.

Минахме по външното стълбище към офиса. Аз се насочих право към кафеварката, за да я заредя за деня, а Куки провери факса.

— Тук са — възкликна тя ентусиазирано.

— Училищните списъци? Вече? — Я колко бързо.

Куки включи компютъра и се настани зад бюрото си.

— Ще се поразровя, да видим какво ще излезе.

Предната врата на кабинета на Куки се отвори и някой надникна колебливо.

— Отворено ли е? — попита мъжът. Изглеждаше около шейсетте, както беше обърнат в профил.

— Разбира се — казах и го поканих с жест. — Какво можем да направим за вас?

Той изпъна рамене и влезе, следваше го жена на приблизително същата възраст. Беше облечен в тъмносин блейзър и ми приличаше на спортен коментатор с безупречно сресаната си побеляла коса. Тя носеше леко старомоден костюм с панталон в цвят каки, който бе в тон със светлата й коса. Следваше ги облак от печал, гъст и осезаем. Те скърбяха.

— Дали някоя от вас не е Чарли Дейвидсън? — попита мъжът.

— Аз съм Чарли.

Той улови ръката ми, като че ли бях последната надежда на човечеството. Ако беше истина, горко му на човечеството. Жената направи същото, крехката й ръка бе тресящо се кълбо от нерви.

— Госпожице Дейвидсън — каза господинът и ме облъхна с аромат на скъп одеколон, — ние сме родителите на Мими.

— О! — възкликнах изненадана. — Моля, заповядайте насам. — Направих знак на Куки да ни последва и ги въведох в кабинета си. Предвидлива както винаги, тя взе бележника си, за да може да си записва.

— Вие трябва да сте Куки — каза мъжът и се ръкува с нея.

— Да, аз съм, господин Маршал. — Тя се обърна към жената. — Госпожо Маршал. Съжалявам за всичко.

— Моля, наричайте ме Уанда. Това е Харолд. Мими ни разказа за вас.

В усмивката на Куки бяха примесени равни дози уважение и ужас, докато им предлагаше да седнат. Реших, че трябва да изясня това по-късно.

Придърпах един стол за нея и се настаних зад бюрото си.

— Предполагам, че не знаете къде е тя? — стрелях наслуки.

Срещнах погледа на Харолд, беше тъжен, но ясен. Усещах колко безсилен се чувства, но беше запазил и надежда, което не можеше да се каже за Уорън, съпруга на Мими. Имах смътното подозрение, че може би знае нещо повече.

— Готов съм да платя всякаква сума, госпожице Дейвидсън. Чувал съм хубави неща за вас.

Това беше ново. Хората рядко имаха да кажат нещо хубаво за мен, освен ако „луда за връзване“ вече не се смяташе за комплимент.