Вторият гроб отляво

— … ви намирам за очарователна — отговори той.

— Хм, благодаря, но беше достатъчно да ми пратите есемес.

С бавна усмивка той отбелязваше всяко мое изражение и жест. Имах отчетливото чувство, че ме изучава и набира база данни, за да може в последствие да прецени дали го лъжа или не.

— Проучих ви твърде основно — каза той. — Водили сте интересен живот.

— Ще ми се да мисля, че е така. — Реших да се скрия зад чашата си и да замъгля част от реакцията си на въпросите му. Очите показваха много, но пък устата можеше да издаде и най-големия лъжец. Сега щеше да е в състояние да прецени дали лъжа само отчасти. Така му се падаше.

— Колеж, Корпуса на мира, а сега собствен бизнес като частен детектив.

Преброих ги на пръсти.

— Да, горе-долу това е.

— И все пак където и да отидете, нещата… — Той извърна поглед нагоре в търсене на точните думи и после отново го впери в мен. — … просто имат тенденция да се случват.

Съзнателно замръзнах, опитах се да разводня реакцията си, да размътя водата, така да се каже.

— Ами така е то с нещата. Просто се случват.

По лицето му пропълзя усмивка на възхищение.

— Не съм и очаквал друго от вас, госпожице Дейвидсън. Точно както и вие не бива да очаквате от мен друго, освен брутална честност.

— Честността е хубаво нещо. — Погледнах към господин Чао. — Въпреки че бруталността е излишна.

С лек смях той кръстоса крака и се облегна назад на стола си.

— Тогава нека бъдем честни. Изглежда, че вие и аз търсим една и съща личност.

Извих вежди въпросително.

— Мими Джейкъбс.

— Никога не съм чувала за нея.

— Госпожице Дейвидсън — изрече той и ме погледна с укор изпод притворени клепачи. — Мислех, че ще сме честни.

— Вие щяхте да бъдете честен. Аз съм професионалист. Не мога да обсъждам случаите си. Частните детективи имат чудати етични норми.

— Вярно е. Поздравявам ви. Но ще позволите ли да добавя, че сме от един отбор?

Наведох се напред, за да бъда сигурна, че съм достатъчно ясна.

— Аз съм в един отбор само с клиентите си.

Той кимна с разбиране.

— Значи, ако знаехте къде е тя…

— … нямаше да ви кажа — довърших аз вместо него.

— Мога да го приема. — Той наклони глава на една страна и посочи с брадичка към тъмнокосия, среден на ръст и смъртоносен. — Ами ако господин Чао ви попита?

Проклятие. Знаех си, че ще се стигне до насилие. Опитах се да не скърцам със зъби, да не допускам очите ми да се разширят с частица от милиметъра, което си беше неволеви рефлекс, но все пак го направих. Бях му в ръцете. Той знаеше, че съм притеснена. Но и аз държах няколко скрити коза, ако се стигнеше дотам. Ако не друго, поне щях да се проваля с достойнство.

Погледнах го и изрекох с небрежен тон:

— Господин Чао може да се гръмне.

Каменното изражение на господин Чао остана напълно безстрастно. Имах чувството, че много би му харесало да ме изтезава. Наречете ме сантиментална, но обичах да нося радост на околните.

— Май ви разстроих — каза Смит.

— Ни най-малко. Поне още не. — Помислих си за Рейес, как той винаги се появяваше, когато бях в опасност, но дали щеше да го направи и сега? Все пак ми беше сърдит. — Ако има нещо, което мога да ви обещая, то е, че ще познаете извън всяко съмнение, когато съм разстроена. — Приковах очи в него за момент и го попитах: — Лъжа ли?

Смит дълго ме наблюдава, после вдигна ръце в знак, че се предава.

— Нали ви казах, госпожице Дейвидсън, проучил съм ви. Надявах се, че ще станем приятели.

— И затова нахлувате в апартамента ми? Не е добро начало, Франк.

Той ощипа основата на носа си и се подсмихна. Наистина започвах да го харесвам. Бих могла да го атакувам в слабините и да го накарам да коленичи, преди Чао да ме спипа. После ми беше спукана работата, но, както казах, щях да се проваля с достойнство.

След като отново стана сериозен, той ме погледна настойчиво.

— В такъв случай мога ли да настоя да прекратите разследването си? Заради вашата собствена безопасност, разбира се.

— Естествено, че можете — отвърнах с най-широката си и сияйна усмивка. — Не че ще има полза обаче.

— Организацията, за която работя, няма да ви пожали заради ярката ви индивидуалност, ако се изпречите на пътя им.

— Значи тогава ще трябва да им покажа тъмната си страна.

Изглеждаше едва ли не изпълнен със съжаление, застанал срещу мен.

— Вие сте уникално създание, госпожице Дейвидсън. Имам само още един въпрос към вас. — Сега беше негов ред да се наведе и на лицето му цъфна палава усмивка. — Откачалка ли сте или сочна?

Трябваха ми нови дрехи.

Силно думване накара всички ни да се обърнем към Улрих. Той също се обърна и погледна през рамо. Вратата се отвори отново, блъсна се в якия му като скала гръб и се чу същият силен звук. После още един и още един, докато Куки най-сетне спря и изкрещя.

— К’во е това бе?

Чу се пъшкаме, докато тя се опитваше да отмести препятствието, което й пречеше да влезе.

Улрих погледна към Смит въпросително. Смит, от своя страна, погледна мен.

— Това е съседката ми.

— А, Куки Ковалски. На трийсет и четири. Разведена, с едно дете от женски пол — издекламира той, за да ми докаже, че си е подготвил домашното. — Пусни я да влезе, Улрих.