Вторият гроб отляво

— Какво друго знаеш за него? — попитах. Нямаше начин да не е проучил миналото на този тип.

— Нищо. Във всеки случай не много.

— Добре, кажи каквото знаеш.

— Честно ли? — попита той и повдигна рамо с отчаяние. — Мими изчезна веднага след като се скарах с него. Няма много за казване.

— И ти си си помислил, че е избягала с него?

Стисна юмрука си още по-здраво.

— Казах ви, че бях заблуден.

Почти чувах как стиска зъби мъчително от отвращение към себе си.

— Разбра ли откъде се познават?

След дълга въздишка той призна:

— Да, били са съученици в гимназията.

Чух в главата си камбанките на печалба, изхвърлена от игрален автомат. Бива си я тази гимназия, няма що.

— Уорън — казах, като се опитвах да привлека вниманието му, — не се ли досещаш?

Веждите му се извиха въпросително.

— Двама души, които са учили в една и съща гимназия с жена ти, са мъртви, а тя е изчезнала.

Той примигна и очите му проблеснаха от откритието.

— Случило ли се е нещо? — попитах. — Разказвала ли е някога за гимназията?

— Не — каза той, като че ли беше открил окончателното обяснение.

— Глупости.

— Не, вие не разбирате. Тя никога не говореше за гимназиалните си дни в Руис, преди да се премести в Албукърки, просто отказваше. Питах я няколко пъти, веднъж дори я попритиснах, а тя толкова ми се ядоса, че не ми говори цяла седмица.

Наведох се напред, изпълнена с надежда.

— Нещо се е случило там, Уорън. Гарантирам ти, ще разбера какво е.

Той взе ръката ми в своята.

— Благодаря.

— Но ако умра, докато се опитвам — добавих и размахах пръст пред него, — със сигурност ще ми платиш двойно.

Едва доловима усмивка омекоти чертите му.

— Дадено.

Точно когато приключвахме разговора си, адвокатът му влезе в стаята. Докато си говореха тихичко, аз се извиних и отидох до двустранното огледало, наведох се и се ухилих.

— Казах ти — рекох, като сочех с палец през рамо. — Невинен. Нека това те отучи да ми пращаш опашка.

Разплатата беше сладка.

Занесох снимка в „Шоколадово кафе“, но нямаше резултат — никой не си спомняше да е виждал Мими предишната вечер. Пофлиртувах малко с готвача Брад, после забързах към офиса, но Куки си беше тръгнала рано, за да вечеря навън с дъщеря си Амбър. Всеки път, след като дванайсетгодишната й дъщеря оставаше при баща си, Куки настояваше да я изведе на вечеря, притеснена да не би Амбър да е нещастна. Изведнъж ми се стори странно, че за двете години, откакто познавах Куки, никога не бях виждала бившия й мъж. Дори нямах представа как изглежда, въпреки че Куки говореше много за него. Основно не добри неща. Някои не бяха толкова лоши. Други бяха направо чудесни.

Татко беше зад бара, когато слязох долу да хапна. Той подаде кърпата на Дони, бармана индианец, който имаше потресаващи гръдни мускули и гъста синьо-черна коса, за която всяка жена би продала душата си. Но той открай време ме смяташе за под нивото си. Най-вече защото бях много по-ниска от него.

Гледах как татко върви към моята маса. Беше любимото ми място, свряна в тъмен ъгъл на бара, от който можех да наблюдавам всички, без никой да вижда мен. Не обичах особено да ме гледат. Освен ако наблюдаващият не беше близо два метра висок, със страхотно тяло и секси усмивка. И не беше сериен убиец. Това винаги беше плюс.

Цветовете на татко все още никакви ги нямаше. Обичайно ярките тонове на аурата, която го обграждаше, сега бяха тъмни и сиви. Единствения друг път, когато го бях виждала такъв, беше, когато като детектив разследваше брутални серийни отвличания на деца. Беше толкова ужасно, че той не позволи да се замесвам. По това време бях на дванайсет, достатъчно голяма, за да знам всичко, че и отгоре, но той отказа предложението ми за помощ.

— Здравей, малката ми — подхвърли ми и си лепна фалшива усмивка, при която очите му останаха сериозни.

— Здрасти, татко — отвърнах и направих същото.

Беше донесъл сандвичи с шунка и кашкавал върху пълнозърнест хляб и за двамата, точно за каквито си мечтаех.

— Мммм, благодаря.

Той ме наблюдаваше с усмивка как захапах моя, как го дъвчех и преглъщах, като си прокарвах с глътка студен чай.

Спрях и се обърнах към него.

— Добре, това става зловещо.

След нервен смях той каза:

— Извинявай. Аз просто… порастваш толкова бързо.

— Пораствам? — Изкашлях се в ръкава си, преди да продължа. — Вече съвсем съм си пораснала.

— Така е. — Още беше някъде другаде. В друго време. На друго място. В следващия момент се промени и стана сериозен. — Миличка, твоите способности по-големи ли са, отколкото си ми казвала?

Бях отхапала нова хапка и извих вежди въпросително.

— Нали разбираш, разни неща. Можеш ли… да правиш разни неща?

Миналата седмица съпругът на моя бивша клиентка се опита да ме убие. Рейес беше спасил живота ми. Отново. И го беше направил по обичайния за него начин. Беше се появил от нищото и беше прекъснал гръбначния мозък на мъжа с едно проблясване на меча си. Същото се беше случвало и преди — прекъснат гръбначен мозък без външни наранявания или признаци, без медицинско обяснение — опасявах се, че татко започва да прави връзка.

— Разни неща? — попитах с невинен тон.