Вторият гроб отляво

След като показах документите си на входа, влязох в главното полицейско управление, където бяха довели Уорън Джейкъбс за разпит и мернах Чибо през море от бюра. За щастие само няколко от униформените ми обърнаха внимание. Повечето ченгета не приемаха добре намесата ми на техен терен. Отчасти заради факта, че бях тайното оръжие на Чибо и решавахме случаите по-бързо от тях, отчасти защото ме мислеха за откачена. Нито едно от двете не ме притесняваше.

Ченгетата бяха странна комбинация от правила и високомерие, но аз бях научила много отдавна, че се нуждаеха от тези си атрибути, за да оцелеят в опасната си професия. Хората си бяха чисто луди.

Когато го приближих, Чибо разговаряше с някакъв детектив. В последния момент се сетих, че му бях сърдита, задето ми беше прикрепил опашка. Слава богу, защото тъкмо щях да му се усмихна.

— Чибо — процедих с леден тон.

Очевидно несмутен от хладината ми, той ми се засмя, затова се смръщих и съобщих:

— Мустаците ти се нуждаят от подстрижка.

Усмивката му се изпари и той ги опипа смутен. Не ми беше леко, но той трябваше да разбере, че съм твърда в политиката си „без полицейско наблюдение“. Никак не одобрявах незачитането му на нуждата ми от лично пространство. Ами ако решах да си взема от видеотеката порнофилм?

Другият детектив кимна за довиждане и се отдалечи със спотаена в ъгълчетата на устните си усмивка.

— Може ли да го видя? — попитах.

— Той е в първа зала за наблюдение, чака адвоката си.

Приех го за положителен отговор и се отправих натам, после подхвърлих през рамо.

— Между другото, той е невинен.

Точно когато влязох, чичо ми извика след мен:

— Да не би да го казваш само защото си ми ядосана?

Оставих вратата да се затвори след мен, без да отговоря.

— Госпожице Дейвидсън — каза Уорън и се надигна да се ръкува с мен. В интерес на истината изглеждаше по-зле, отколкото в кафето. Беше облечен в същия тъмносив костюм, вратовръзката му беше разхлабена, най-горното копче на ризата разкопчано.

— Как се справяш? — попитах и седнах срещу него.

— Никого не съм убивал — каза той, а ръцете му трепереха от мъка. И виновните често бяха нервни по време на разпит, но по други причини. В повечето случаи се опитваха да си съчинят хубава история. Такава, която ще покрие всички възможности и ще издържи в съда. Уорън беше нервен, защото го обвиняваха не в едно, а в две убийства, а той отричаше и за двете.

— Не се съмнявам в това, Уорън — уверих го, като въпреки това се опитвах да запазя тона си твърд. Той не ми казваше всичко и исках да знам защо. — Но ти си се скарал с Томи Запата, седмица преди да бъде открит мъртъв.

Уорън отпусна глава в ръцете си. Знаех, че чичо Боб гледа. Беше оставил Уорън в стаята за наблюдение, защото знаеше, че ще дойда, но ако се надяваше на някакво признание, щеше да остане много разочарован.

— Вижте, ако знаех, че ще бъде намерен мъртъв, изобщо нямаше да се карам с него. Поне не и на публично място.

Е, поне не беше глупак.

— Защо не ми кажеш какво се случи?

— Вече казах — рече той и по тона му личеше колко е разстроен. — Споделих как си мислех, че Мими може да има любовник. Тя се промени толкова много, отчужди се, беше така… нетипично за нея, че един ден я проследих. Тя обядваше с него, търговеца на коли, и аз си помислих… Просто знаех, че има любовник.

— Има ли конкретна причина, която те наведе на тази мисъл? Нещо, което те накара да го усетиш?

— Тя беше толкова различна към него, едва ли не враждебна. Още преди да е пристигнала храната им, тя се изправи да си върви. Той се опита да я спре. Дори хвана ръката й, но тя се отдръпна, сякаш се отвращаваше от него. Когато се опита да го отмине, той се изправи и препречи пътя й. Тогава разбрах, че е истина. — От спомена съвсем изгуби своята жизненост и отпусна рамене.

— Защо? — попитах, като потисках желанието си да хвана ръката му. — Как разбра?

— Тя го зашлеви. — Той зарови лице в ръцете си за втори път и заговори през тях. — Никога не е удряла шамар на никого през целия си живот. Приличаше на кавга между любовници.

Накрая сложих ръка на рамото му и той ме погледна, а очите му бяха влажни и с червени кръгове.

— След като тя си тръгна — продължи той, — го проследих до офиса му и се изправих срещу него. Не искаше да ми каже какво става, само да държа Мими под око, защото може да е в опасност.

От очите му потекоха сълзи и той ги избърса с пръстите на едната си ръка. Другата лежеше свита в юмрук на масата.

— Аз съм невероятно глупав, госпожице Дейвидсън.

— Разбира се, че не си глупав.

— Такъв съм — настоя той и ме прониза с тъй отчаян поглед, че ми беше трудно да си поема дъх. — Помислих си, че я заплашва. Наистина, колко заблуден може да бъде човек? Той се е опитвал да ме предупреди, че нещо се случва, нещо извън моя контрол, а аз му се развиках. Заплаших го с какво ли не, от съд до… до убийство. Боже, какво направих? — попита сам себе си.

Веднага си дадох сметка, че Уорън ще има нужда от две неща, след всичко, което каза: добър адвокат и добър терапевт. Горкият нещастник. Повечето жени биха убили за някого, така отдаден на тях.