Читаем Вторият гроб отляво полностью

Вторият гроб отляво

— Единствената и неповторимата. Много бързо се връщаш. Намери ли сестрата на Ракетата?

— То се знае.

Страхотно. Не бях сигурна дали наистина бе съществувала или беше плод на въображението на Ракетата. Зачаках повече информация. Почти цяла вечност.

— И?

— Тя е Блу2.

Синя? Е, все пак беше умряла от пневмония. Може би беше посиняла от недостиг на кислород.

— А нещо повече?

Тя пак скръсти ръце. Щеше да е дразнещо, ако не беше толкова сладко.

— Няма да ти хареса.

— Тя знае ли къде е тялото на Рейес?

— Не. Отиде да провери. Но каза че Рей’азиел не е трябвало да се ражда на Земята.

— И аз така съм чувала.

— Той е много могъщ.

— Да, още преди време го разбрах.

— И ако човешкото му тяло умре, ще се превърне в това, което е трябвало да бъде, когато се е родил от пламъците на ада.

Добре, това беше ново.

— И какво е то? — попитах предпазливо, изпълнена с боязън.

— Върховното оръжие — рече тя, сякаш си поръчваше сладолед във фунийка. — Приносителят на смърт.

— Гадост.

— Антихристът.

— Проклятие.

— Той е по-могъщ от всеки демон и от всеки ангел, съществувал някога. Може да манипулира континуума пространство-време и да доведе до унищожението на цяла галактика и всичко в нея.

— Добре, схванах — казах и вдигнах ръка, за да я накарам да спре. Внезапно усетих, че не мога да си поема въздух. Просто трябваше да попитам. Не можеше ли да е нещо простичко, нещо несвързано с унищожението на света? По дяволите, не. Трябваше да е апокалиптично и отвратително. Лоша работа отвсякъде. Нямах никаква представа как да се боря с това. Но откриването на тялото на Рейес беше наложително.

— Доста си научила за пет минути.

— Ами да — каза тя и сви рамене.

Включих на първа, после изключих от скорост, после се насочих на вълна отрицание, преди да се обърна към Ягодка.

— А научи ли истинското име на Ракетата?

— Да — отвърна, като опипваше ръкава на пуловера ми. Беше смущаващо.

Зачаках. Мина цяла вечност.

— И?

— И какво?

— Името на Ракетата?

— Какво за него?

Дишай дълбоко. Дишай дълбоко, за да се успокоиш.

— Сладурче — изрекох спокойно, като не спирах да дишам дълбоко. — Как е името на Ракетата?

Тя ме погледна, като че ли бях смахната.

— Ракета. Туй то.

Стиснах зъби. Ако не бяха големите й невинни очи и сладката й нацупена устичка, бих й приложила екзорсизъм на секундата. И стига да знаех как. Вместо това наведох глава и започнах да си играя с един конец от джинсите си.

— Ракетата добре ли е?

Тя сви рамене.

— Да, само е малко уплашен.

По дяволите. Рейес беше такъв гадняр понякога. Да му се не видят и проклетите антихристи. Изплува нова мисъл.

— Хей, как се казва сестричката му?

Ягодка отвори уста и после ме стрелна ядосано.

— Абе ти слушаш ли ме изобщо?

Какво пък бях направила сега?

— Какво?

— Вече ти казах. Името й е Блу.

— О, така ли?

Тя кимна.

— Името й е Блу?

Ягодка скръсти ръце — отново — и бавно кимна, очевидно искаше да ми даде време да го осмисля.

— Тя случайно има ли и второ име? — Малка нахалница.

— Да. Бел.

Въздъхнах. Нов псевдоним.

— Блу Бел, а?

Това нямаше да помогне много на разследването ми. Ракетата и Блу Бел. Прекрасно. Не, почакай, сега имах Ракетата, Блу Бел и предполагаем Антихрист. И после ми кажете, че животът в Света на Чарли не е интересен!

— И защо Блу Бел не ми се показва? — попитах, едва ли не обидена.

— Сериозно? — Тя ме погледна, като че ли бях кръгъл идиот. — Ако ти беше умряла и искаше да останеш на Земята, за да бъдеш с брат си във вечността, щеше ли да се покажеш на единственото същество във вселената, което може да те изпрати отвъд?

Имаше право.

Тафт приключи разговора си и се върна при нас.

— Тя тук ли е? — попита той и се огледа. Винаги се оглеждат. Не знам защо.

— В плът и кръв — отговорих. — Метафорично.

— Още ли ми се сърди? — Той ритна пясъка пред краката си.

Ако не бях шокирана от предстоящия апокалипсис, щях да се изсмея, когато Ягодка направи същото, малките й розови пантофки се носеха над земята, без да успеят да ритнат нищо.

— Не бях сърдита — поясни тя. — Само ми се иска той да престане да води грозни момичета на вечеря.

Преди да успея да кажа нещо, тя пъхна ръчичка в дланта ми.

— Теб трябва да заведе на вечеря.

Малко беше да кажа, че и най-беглата представа за това ме ужасяваше. Преглътнах мъчително, като се стараех да не направя гримаса.

— Всъщност не е сърдита — предадох на Тафт, когато се съвзех. Наведох се и прошепнах: — Само моля те, за бога, намери някое момиче, което е достатъчно добро, за да го представиш на майка си. И побързай.

— Добре — смънка той, а веждите му се бяха сключили от притеснение.

— И престани да излизаш с оборотни мацки.