Вторият гроб отляво

Поех си внимателно дъх. Ракетата рядко беше толкова ясен, толкова разумен. Толкова поетичен.

— Рейес ми каза веднъж, че се е родил заради мен, за да бъде с мен. Това ли те плаши, Ракета? Да не би да се страхуваш за мен?

— То е Рей’азиел, госпожице Шарлот. Разбира се, че се страхувам за теб. Страхувам се за всички.

Ох, това май беше лошо. Изправих рамене и го погледнах право в очите.

— Знаеш ли къде е тялото му, Ракета?

Той поклати глава и цъкна с език отрицателно.

— Той не може да нарушава правилата.

— Какви правила, Ракета? — Може би ключът се криеше в правилата, които Рейес очевидно бе нарушил. Знаех, че се хващам за сламка, но без помощта на Ейнджъл нямах никакви сведения.

— Не се играе на криеница в къщата.

— Коя къща? — попитах, малко изненадана от отговора му. Рейес криеше тялото си. Това ли имаше предвид под криеница Ракетата?

Той застина и погледна надолу за миг, като че ли усещаше нещо. Без предупреждение сложи ръка на устата ми и ме избута до стената. Облегнат на мен, той огледа стаята с разширени от страх очи.

— Шшшшш — пошепна. — Тук е.

В този момент го усетих. Стаята се зареди с топлина и статично електричество, все едно между стените й се изви магнитна буря. С плясък на крила мракът се взриви срещу нас, завихри се като обсидиановочерни облаци в сърцевината на Армагедон. Когато се материализира, той остана загърнат в мантията си, лицето му беше в сянка, скрито.

О, да. Той беше бесен.

Избутах ръката на Ракетата от себе си и пристъпих напред към него.

— Рейес, почакай…

Преди да успея да кажа нещо, чух издрънчаването на метал. Дъхът ми спря, когато осъзнах, че ще използва острието си срещу Ракетата.

— Не, Рейес — извиках и скочих пред Ракетата, но мечът бе вече размахан. Той изсвистя във въздуха и се заби на един пръст дълбочина в лявата страна на гръдния ми кош. Парването беше мигновено, но знаех, че няма да има кръв. Рейес убиваше с хирургическа точност, отвътре навън. Без изходна рана. Без признаци на небрежност. Само чист разрез, толкова съвършен, че объркваше и най-добрите лекари… или пък натолози, в зависимост от последствията.

Времето сякаш беше спряло, когато сведох очи към меча, към острите му ръбове и зловещи ъгли. Висеше успоредно на пода, забит на два сантиметра в тялото ми, блестящ с ослепителна светлина.

Рейес издърпа меча и го прибра под мантията си, а аз залитнах непохватно към стената, при което сърцето ми също се препъна в ритъма си. Той отметна качулката на мантията си, веждите му бяха сключени от тревога и се наведе към мен, като че да ме хване. Отблъснах го, обърнах се назад, но Ракетата вече го нямаше. Тогава се извърнах към Рейес. Гневът ми срещу пълната му глупост беше достигнал връхната си точка.

— Изглежда напоследък имаш голямо желание да нараняваш хората. — Случващото се ме караше да се съмнявам във всичко, което бях вярвала за него. Вярвах, че е благороден и, добре де, убийствен, но в добрия смисъл.

— Напоследък? — попита той учуден. — От дълго време наранявам заради теб, Дъч.

Това беше истина. Беше спасявал живота ми неведнъж. Той нараняваше хора, които искаха да наранят мен. Но всеки път жертвата имаше вина за нещо наистина лошо.

— Не можеш просто да нараняваш и убиваш, защото така искаш. Сигурно баща ти не те е възпитал…

Мантията му изчезна с тътен и той се отвърна от мен, а горещината от гнева му беше като полъх от ада.

— Кой точно баща имаш предвид? — попита с равен тон, обиден, че изобщо съм го споменала.

Той беше пълководец от ада. Предвождал бе армиите на баща си в битки и бе изстрадал невъобразими последствия. По-късно избягал и се родил на Земята. Заради мен. Но животът, който планирал — този, в който трябвало да отраснем заедно, да ходим на училище и в колеж заедно, да имаме деца — се превърнал в остатъци от разбита мечта, когато като дете бил отвлечен от чудовище на име Ърл Уокър, човекът, за чието убийство бе пратен в затвора. Животът, който бе живял на Земята, мъките, които бе понесъл, бяха предопределили трагичната му съдба.

Приближих се.

— Съжалявам. Не исках да намесвам нито единия от двамата.

Той погледна над широкото си рамо, мускулите му потрепваха под тежестта на неприятните спомени.

— Трябва да престанеш да ме търсиш.

— Не — пророних почти шепнешком.

Устата му се разтегли в усмивка, но очите му останаха мрачни и той отново се извърна.

— Тялото ми ще умре достатъчно скоро. Няма да издържи още дълго.

Сърцето ми се сви от остра болка при тази мисъл.

— Измъчват ли те? — попитах, като задържах дъха в гърдите си.

Той започна да изучава работата на Ракетата, протегна ръка и прокара пръстите си през едно име, а плавните линии на татуировките му се извиваха при движението.

— Безмилостно.

Не можах да спра паренето в очите си, сълзите, които се стичаха по миглите ми.

Той мигом се озова пред мен.

— Недей — каза с остър и заплашителен тон. — Никога не ме съжалявай.