Вторият гроб отляво

След като паркирах яркочервения си джип „Ранглър“, известен и като Мизъри, половин пресечка по-надолу, превключих отново на режим „Мисията невъзможна“, за да прекося опасния терен в рамките на южната бойна зона. Бандите процъфтяваха в бедняшкия район около психиатричната клиника. А самата клиника, изоставена от властите някъде през петдесетте години, сега бе владение на наложила се банда рокери, зовящи се Бандитите. Бяха предимно от старата школа и официалните им цветове бяха отражение на лоялността към Бог и родина.

Огледах района, като обърнах особено внимание на свърталището на Бандитите до приюта, познато и като предпочитана бърлога на ротвайлери — Бандитите обичаха ротвайлери — и започнах да се катеря по оградата възможно най-бързо. Честно казано, не беше много бързо. Само няколко пъти през годините, когато съм нахлувала в територията на Бандитите, бях засичала ротвайлерите. Бандата обикновено ги държеше вътре през деня.

Молех се късметът да е с мен, но все пак бях нащрек, докато се катерех и се подхлъзвах към върха на оградата, а металната тел се впиваше в пръстите ми. Когато мъжете го правеха, изглеждаше толкова лесно. Аз лично обичах да се катеря само върху тези въпросни мъже, които го караха да изглежда лесно.

Щом се прехвърлих от другата страна, ми се наложи да поспра, докато се съвзема, отчасти за да се отдам на самосъжаление, отчасти за да инвентаризирам пулсиращите си пръсти. За щастие всичките си бяха на мястото. Щеше да е гадничко да жертвам някой от пръстите си заради катерене по ограда.

След още един бърз поглед хукнах към прозореца на мазето, който използвах, за да се вмъквам в приюта още откакто бях в гимназията. Изоставените приюти открай време ми бяха любимо място. Обикалях ги — което ще рече, че влизах с взлом — редовно, след като открих този една нощ, когато бях на петнайсет години. През същата нощ открих и Ракетата, реликва от научната фантастика на петдесетте години, когато космическите кораби са изглеждали като задвижвани с пара, а извънземните са били също така нежелани, както и комунистите. Открих, че Ракетата беше феномен в едно отношение — знаеше имената на всички починали, милиони и милиони имена бяха събрани в детинския му мозък. Това беше много удобно в някои моменти.

Промъкнах се през прозореца по корем и направих салто, като се приземих на крака върху циментовия под на мазето. Така го правя аз.

Случаите, в които бях пробвала същия трик и се бях приземявала на задник с боклуци и паяжини в косата, не се брояха. Обърнах се, за да затворя прозореца отвътре. Винаги се стараех да избегна захапката на ротвайлерите, когато идвах при Ракетата.

— Госпожице Шарлот!

За трилионен път този ден подскочих и си порязах пръста на резето. А още беше рано. Очевидно днес беше денят „Изкарайте ангелите на Чарли“. Ако знаех, щях да поръчам хапки със сирене.

Обърнах се и се озовах срещу ухиленото лице на Ракетата. Той ме сграбчи в прегръдка, която беше нежна и топла, въпреки че неговата лична температура клонеше към точката на замръзването. От устата ми излезе пара, когато се засмях.

— Госпожице Шарлот — повтори той.

— Това беше като да те прегърне ледена статуя — подразних го аз.

Той ме пусна, очите му бяха блестящи и щастливи.

— Госпожице Шарлот, ти се върна.

Засмях се.

— Казах ти, че ще дойда пак.

— Да, но сега трябва да тръгваш. — Той ме хвана през кръста и започна да ме избутва обратно през прозореца на мазето. Същия прозорец, който току-що бях затворила.

— Почакай, Ракета — възразих, като запънах краката си от двете страни на перваза, от което се почувствах ужасно глупаво. Бях готова за гинекологичен преглед. И преди бях изхвърляна от приюта, но никога от Ракетата.

— Та аз току-що дойдох — запротестирах, запряла крака на перваза. Но Ракетата беше силен, да му се не види.

— Госпожица Шарлот трябва да си тръгва — повтори той, като поне не се бореше с мен.

Изсумтях под тежестта му.

— Госпожица Шарлот не трябва да си тръгва, Ракета. Гарантирам ти.

Понеже той не отстъпваше, а само ме буташе все по-близо и по-близо до прозореца, аз изгубих равновесие. Преди да се усетя, десният ми крак се подхлъзна и се озовах залепена за прозорчето.

В този момент чух пропукването, смразяващия звук на стъкло, трошащо се под натиска. Мамка му. Ако се наложеше да ме шият, Ракетата щеше да си плати. Е, не буквално, но…

Правех всичко по силите си да се извъртя и да избегна вековно старото стъкло, когато Ракетата изчезна. На мига паднах на цимента, като се приземих на лявото си рамо и на главата. Болката избухна и плъзна като напалм по нервните ми окончания. Тогава усетих, че не мога да дишам. Мразех, когато се случва така.

Ракетата се появи отново, вдигна ме от земята и ме изправи на крака.

— Добре ли си, госпожице Шарлот? — попита ме той.

Виж го ти, притеснил се!

Единственото, което можех да направя, беше да си вея пред лицето в опит да вкарам малко въздух в горящите си дробове. При падането си бях изкарала въздуха. Фактът, че това не беше животозастрашаващо състояние, никак не намали паниката, в която бях започнала да изпадам.