Вторият гроб отляво

Облекчение заля тялото ми от признанието на Рейес. Той можеше да умре всеки момент и аз се притеснявах да не би вече да се е случило. Опитах се да успокоя дишането си, но осезаемият му гняв ме затрудняваше. Трябваше да се досетя, че е още жив. Иначе нямаше да е толкова ядосан. Не би му пукало, ако намерех тялото му, след като е починал. Само при мисълта за това усетих още по-силно стягане в гърдите.

Тревогата явно се беше изписала по лицето ми. Гарет се наведе към мен.

— Чарли, какво става?

Рейес го стрелна с поглед и отново погледна към мен.

— Кажи на това нещо да млъкне.

Това също беше грубо. Тези момчета никак не се спогаждаха. Рейес ревнуваше от Гарет без причина. Между нас нямаше съвършено нищо.

— Той не е „това нещо“, Рейес — възразих, което си беше покана за спор. — Той е най-добрият следотърсач в щата и ще ми помогне да те намеря.

Хвърлих му ръкавицата и това ме накара да прозвуча като третокласничка на детската площадка, която предизвиква училищния побойник за схватка. Пази се от люлките вляво!

Лека усмивка плъзна по лицето на Рейес, когато се обърна към Гарет, измери го с поглед, след което насочи вниманието си към мен.

— Как му е гръбнакът на това нещо?

Въпросът спря дъха ми. Беше открита заплаха, такава, която знаеше, че ще приема присърце. Неведнъж беше скършвал гръбначен стълб заради мен, защо не и един заради себе си? Отстъпих бавно назад, но той се приближи и запази минималното разстояние от петнайсет сантиметра помежду ни. Нямаше да се предаде. Знаеше как да ме уплаши, как да реже с хирургическа точност.

— Няма начин наистина да го мислиш — промълвих и спрях на място, като реших, че отстъплението не помага.

— Ако той дори си помисли да ме търси, последните години от живота му на земята ще бъдат… изпълнени с трудности.

Заплахата му беше толкова враждебна, толкова окончателна, че сякаш ме преряза. Нямах представа, че може да бъде толкова жесток. Изправих рамене и го погледнах с решително вдигната брадичка.

— Добре. Той няма да те търси — заявих аз и очите му блеснаха победоносно. — Но аз няма да спра.

Самодоволството му бързо се изпари и той пак ме погледна намръщено.

Пристъпих смело напред, право в ръцете му. Той ме допусна, прие ме, като за миг свали гарда.

— Ще скършиш ли и моя гръбнак? — попитах, гледайки очите му, спрели се на моята уста. — Рей’азиел?

Сега беше негов ред да бъде стъписан. Той настръхна, чертите му се смразиха, но аз усещах смущението, вълнението, което се надигаше у него. Точно както той можеше да усеща емоциите ми, аз усещах неговите и точно сега те можеха да разтърсят земята под краката ни.

Гарет каза нещо, но аз бях потънала в смута, изпълнил бистрите кафяви очи на Рейес. Чувствах се сякаш съм го предала, сякаш съм забила нож в гърба му. Но нали преди това и той направи същото с мен? А и освен това обикновено не нося ножове у себе си.

— Откъде знаеш това име? — попита той, гласът му беше мек, опасен и прозвуча повече като заплаха, отколкото като въпрос.

Събрах цялата смелост, на която бях способна, за да му отговоря.

— От една приятелка — казах, като се молех да не излагам живота на Пари на риск. — Тя каза че те е призовала, когато била малка и ти едва не си откъснал крака й.

— Чарли, полагам усилия, но може би трябва да се преместим на друго място.

Това беше Гарет. Той очевидно се опитваше да вземе участие, така че да изглежда, сякаш водехме разговор, вместо случаен наблюдател да ме приеме за ненормална, която говори на въздуха. За части от секундата успях да фокусирам периферното си зрение и забелязах озадачени погледи и неодобрително смръщени вежди тук-там. Но повечето хора не ни обръщаха внимание. Намирахме се на „Сентрал“, насред Албукърки. Не беше необичайно за местните да виждат нещо подобно.

Когато почувствах две ръце да ме побутват леко, насочвайки ме към тухлената стена на близкото кафе, отправих вниманието си към създанието пред мен.

— Ти ли беше? — върнах се към разговора ни. — Ти ли нарани Пари?

Той подпря двете си ръце на стената зад мен и притисна тялото си в моето. Така правеше той. Когато биваше упрекван и застрашаван, атакуваше. И избираше най-уязвимите точки на противника си. Всеки път се хвърляше към сънната артерия. Използваше срещу мен слабостта ми към него със сръчността на фокусник. Беше нечиста игра, но не можех да го виня. С това беше отраснал. Друго не знаеше.

— Беше си направо нищо — произнесе с измамно спокоен тон. — В сравнение с това, което можех да направя.

— Ти си я наранил? — попитах отново, като не желаех да го повярвам.

— Вероятно, Дъч — прошепна той в ухото ми, сякаш някой друг можеше да го чуе. — Не обичам да бъда призоваван.

И точно когато устата му се приближи към моята, точно когато вълнението от жизнената му сила ме повдигна от тялото ми, за да бъда обгърната от топлината му, той изчезна. Студът на късния октомври се блъсна в мен и когато вдишах ледения въздух, мигом дойдох на себе си.