Вторият гроб отляво

Той беше наранил Пари. Бях шокирана както от това, така и от факта, че заплашваше да нарани невинен човек, а именно Гарет, за когото внезапно осъзнах, че е пред мен и си дадох сметка, че се бях отпуснала в ръцете му. Вкопчих се в него, за да намеря сигурност, докато той ме отвеждаше настрани от любопитните минувачи.

— Това беше интересно.

— Обзалагам се — промърморих, като с всички сили се опитвах да разгадая Рейес Фароу. Беше ли ядосан, че знам името му? Истинското му име? Защо имаше значение това, че го знам? Освен ако… може би това ми осигуряваше някакво предимство. Може би имаше начин да го използвам срещу него.

— Значи да разбирам, че той не иска да го търся? — попита Гарет.

— Меко казано.

Заобиколихме бара на татко и се озовахме пред сградата, където живеех. Бях все още вкопчена в ръката на Гарет, защото не можех да се доверя на краката си, когато стигнахме до апартамента ми на втория етаж.

Гарет чакаше, докато намеря ключовете в джоба си.

— Видях снимката му — каза той с внезапно унил тон.

Мушнах ключа в ключалката и го завъртях.

— Снимката от ареста му? — попитах, като предположих, че още сме на темата за Рейес.

— Да, също и няколко други снимки.

В това имаше логика, след като той трябваше да следи за него.

— Ще влезеш ли? Само трябва да се преоблека набързо.

— Виж, разбирам всичко — каза той, като влезе след мен и затвори вратата.

— Така ли? Е, слава богу, че някой разбира. — Точно сега никак не ми се говореше с него за Рейес, за все още здравия му гръбнак и прочие. — Има безалкохолно в хладилника.

Оставих ключовете на барплота и се отправих към спалнята си.

— Здравейте, господин Уонг.

— Привлекателен е, нали?

Спрях и се обърнах към него.

— Господин Уонг ли?

Погледнах към неизменния си съквартирант, с абсолютната му сивота, застанал в ъгъла на дневната ми. Беше там, откакто наех апартамента, и след като беше тук по-отдавна, така и не ми даде сърце да го изгоня. Не че имах идея как. Но така и не бях виждала лицето му. През абсолютно цялото време стоеше с гръб към мен, с нос забит в стената, и се рееше на няколко сантиметра от пода. Приличаше на нещо средно между китайски военнопленник и имигрант от началото на деветнайсети век.

— Кой е господин Уонг? — попита Гарет. Така и не бях ги запознала.

Всичко това беше ново за Суопс и аз осъзнах, че трябваше да го въведа бавно, да го оставя да възприеме новата информация и да запазя за после гръмките фанфари.

— Той е мъртвецът, който обитава ъгъла на дневната ми. Въпреки че никога не съм виждала лицето му. Не и в анфас, така че не знам дали изглежда добре.

— Не говорех за него — каза Гарет, — а за Фароу. Чакай, в апартамента ти живее мъртвец?

— Живее е силна дума, Суопс, а и той не заема кой знае какво пространство. Значи питаш за Рейес?

— Да, за Фароу — каза той, като хвърляше погледи към ъгъла, а лицето му изразяваше смесица от любопитство и ужас.

— О, тогава си напълно прав, привлекателен е. — Проверих съобщенията на телефона си. — Я чакай, да не би да си падаш по него?

Той изпъшка, а аз влязох в спалнята си и затворих вратата. Беше забавно.

— Не съм гей, Чарли — извика той. — Опитвам се да разбера.

— Да разбереш какво? — попитах, въпреки че бях съвсем наясно какво имаше предвид. Как може момиче като мен да се замеси с тип като Рейес? Само ако знаеше цялата история. Това не беше добра идея, щеше да ме освидетелства, задето се бях влюбила в сина на Сатаната.

— Виж, разбирам да си падаш по лоши момчета, но осъден убиец…?

Изненадващо, машинното масло не се беше просмукало напълно в панталоните ми, така че можех и да не си взимам душ отново. Стаята ми още изглеждаше като след торнадо, така че разрових купчината на пода и намерих джинси, които бяха приемливи, обух ги с чифт фантастични ботуши и се отправих към банята да се освежа.

— Май трябва да полееш цветята си — провикна се Гарет.

— О, те са изкуствени. — Той гледаше цветята на перваза на прозореца ми. Или пък проблема с плесента ми беше излязъл извън контрол.

След доста дълга пауза чух:

— Тези са изкуствени?

— Да, исках да ги направя да изглеждат истински. Малко боя на спрей, малко течност за запалки и готово. Изкуствени умиращи растения.

— Защо са ти изкуствени умиращи растения? — попита той.

— Защото ако изглеждаха свежи и добре гледани, всеки, който ме познава, ще разбере, че са изкуствени.

— Ясно, но наистина ли това е била идеята?

— Аха.

Чух потрепване по вратата на банята, която водеше към дневната и я отворих бавно.

— Да? — обърнах се аз към Гарет, който стоеше там и четеше надписа. Онзи, който гласеше „Вход забранен за мъртъвци“. Все пак това си беше моята баня, моята светая светих. Не че надписът винаги вършеше работа. Господин Хабършам, мъртвецът от апартамент 2Б, най-редовно го пренебрегваше.

Гарет се протегна и бутна вратата.

Аз я бутнах обратно.

— Какво правиш?

— Проверявам дали не съм мъртъв.

— Чувстваш ли се мъртъв?

— Не, но мислех, че имаш надпис, който само мъртвите да виждат.

— Как точно бих могла да направя надпис, който само мъртвите на тази планета да виждат?

— Хей, това си е твоят свят — сви рамене той.