Вторият гроб отляво

Когато не отговорих, Ракетата ме разтърси, изчака малко, после ме разтърси още веднъж за по-сигурно. Виждах света размазано, фокусирах поглед и после пак всичко се размаза, което ме накара да се почудя дали от удара по главата не получавам гърч.

— Госпожице Шарлот — каза той, докато поглъщах малки порции въздух, определено недостатъчни, за да предотвратят опасността от задушаване, — защо направи това?

— Какво? Аз? — попитах, като се придържах към едносрични думи. След малко може би щях да успея и с по-дълги.

— Защо падна?

— Нямам представа. — За беда Ракетата рядко усещаше сарказма.

— Нови имена. Имам нови имена — каза той и ме завлачи нагоре по стълбите.

Той галеше олющените стени, сякаш бяха от скъпоценни метали. Това правеше Ракетата. Издълбаваше едно след друго имената на починалите, и въпреки че приютът беше голям, знаех че накрая ще изпълни покритите с цимент стени. Накрая мястото щеше да свърши. Чудех се дали сградата ще падне, дали ще стане на пепел като хората, чиято памет беше увековечена от ръцете на Ракетата. Какво би се случило с него тогава? Къде би отишъл? Бих го поканила у дома, но не бях сигурна как господин Уонг би възприел това пораснало дете с фетиш към драскането по стени.

— Мислех, че трябва да си вървя — казах с най-сетне отпуснати дробове.

Той спря на най-горното стъпало и погледна нагоре замислено.

— Не, вече не трябва да си вървиш. Само не нарушавай правилата.

Опитах се да сдържа смеха си. Той беше педант относно правилата, въпреки че не знаех какви са те. И все пак се зачудих каква беше тази работа с изтикването през прозореца. Досега не се беше опитвал да ме гони.

— Ракета, трябва да поговоря с теб — казах, докато го следвах. Той галеше стената от дясната си страна, докато вървяхме през рушащата се сграда.

— Имам нови имена. Не би трябвало да са тук. Хич дори.

— Знам, миличък, ще ми ги кажеш, но трябва да те попитам нещо.

Преди да успея да хвана ризата му, за да го накарам да забави ход, той отново изчезна и трябваше да впрегна всички сили, за да не скрия глава в ръцете си от отчаяние.

— Госпожице Шарлот — чух го да ме вика от другия край на коридора. — Трябва да побързаш.

Отправих се по посока на гласа му, като се молех паянтовият под да ме издържи и си мечтаех да си бях взела фенерче.

— Идвам. Стой там.

— Всички тези — каза той, когато стигнах до него. — Всички тези. Не бива да са тук. Те трябва да следват правилата като всички останали.

Ракетата знаеше, че аз трябва да им помогна да преминат. Погледнах стената, която ми показа. На нея имаше стотици имена от десетки държави. Изненадах се как можеше да знае тези неща.

Реших да пробвам, да видя какво ще излезе, ако спомена подземното — поради липса на по-добър термин име на Рейес. Но първо щях да питам за Мими Джейкъбс. Трябваше да се уверя, че още е жива.

— Добре, но сега аз имам някои имена за теб.

Той спря и се обърна към мен. Нямаше нещо на света, което можеше да привлече вниманието на Ракетата по-бързо от споменаването на име. В очите му гореше нетърпение, почти глад.

Приближих се до него, не исках да го изпусна, ако речеше да хукне на някой от походите си из призрачните коридори на приюта.

— Мими Ан Джейкъбс. Моминското й име е Маршал.

Той наведе глава и за да получи информацията клепачите му започнаха да треперят, сякаш бяха апарат за издирване и изследваше дълбините на съзнанието му. Той спря и отново върна погледа си върху мен.

— Не. Още не й е дошло времето.

Заля ме облекчение и събрах кураж за следващото име. Знаех, че е безполезно да питам Ракетата за нещо друго за Мими, въпреки че подозирах че има какво да ми каже. Сега за Рейес. Като хванах ръката му за по-сигурно, попитах:

— Ракета, какво знаеш за Рей’азиел?

Том стисна устни и остана безизразен за миг, и още един, после се наведе към мен и промълви тихо:

— То не би трябвало да е тук, госпожице Шарлот.

Ракетата беше казал същото нещо преди, когато бях попитала за Рейес Фароу. Явно знаеше, че са едно и също същество.

Стиснах ръката му за кураж и прошепнах:

— Защо?

Изражението на лицето му се промени.

— Госпожице Шарлот, казах ти. — Той ми хвърли уж сърдит и строг поглед, който приличаше повече на цупене. — Не е бивало да се ражда като момче на име Рейес. Той е Рей’азиел. Изобщо не е бивало да се ражда.

И това го бях чувала преди.

— Ракета, живо ли е материалното му тяло?

Той прехапа долната си устна замислено, преди да ми отговори.

— Момчето Рейес още е тук, но той наруши правилата, госпожице Шарлот. Правилата не се нарушават — каза и размаха пръст предупредително.

За пореден път започнах да дишам по-леко. Бях ужасена, че тялото на Рейес може да умре, преди да го намеря. Мисълта, че ще го загубя, ме вцепеняваше.

— Марсианците не могат да станат хора, само защото искат да пият водата ни — продължи Ракетата.

— Значи Рей’азиел иска водата ни? — С всички сили се опитвах да разбера метафорите му, но не беше лесно. С Ракетата нищо не беше лесно.

Момчешките му очи се спряха на моите. Гледа ме дълго, преди да ми отговори.

— Още я иска — каза той, а пръстите му галеха брадичката ми. — Иска я повече от въздуха.