Вторият гроб отляво

Отново се запрепъвах назад към стената. Той ме последва. Това ми хареса. По-лесно беше да му се сърдя, когато се държеше като кретен. Само дето не очаквах да се опита да ме целуне. Докато се преструваше, че ме гали, че ме съблазнява, всъщност проверяваше раната, която преди малко ми беше нанесъл, ръката му ме лекуваше с милувки.

— Защо нарани Пари? — попитах, все още изумена колко нежен можеше да бъде и в същото време да наранява с такава лекота.

Той се отблъсна от стената.

— Никога не съм наранявал приятелката ти. Дори не знам коя е.

Аз примигнах изненадана.

— Но тя те е призовала.

— Тя ли ти го каза?

— Да. Каза, че е призовала Рей’азиел при викане на духове.

Той се изсмя грубо.

— Значи приятелката ти си мисли, че ме е повикала като куче?

— Не, изобщо не е така.

— Група глупави тийнейджъри, които си играят на градски легенди, не могат да ме призоват. Има само един жив човек, който е в състояние да ме призове — отсече той, като ме гледаше изпитателно.

Мен ли имаше предвид? Можех ли да го призова?

— Значи не си бил ти?

Той само поклати глава.

— Не си я наранил ти?

Рейес замълча и се загледа в мен.

— Знаеш ли какво ми е най-интересно?

Това беше номер. Усещах го.

— Какво?

— Ти наистина вярваш, че съм способен да нараня невинни хора без никаква причина.

— Не си ли? — попитах със смекчен от надежда тон.

— Напротив, повече от способен съм. Просто не си давах сметка, че го знаеш.

Ясно, беше огорчен. Схванах.

— Щеше ли да убиеш Ракетата? Изобщо възможно ли е това?

— Той вече е мъртъв, Дъч.

— Тогава…

— Само щях да го пратя малко да потрепери от страх. В това го бива.

— Значи си и жесток — отсъдих безстрастно.

Той плъзна дългите си пръсти около шията ми, при което тя лумна в огън, а после повдигна брадичката ми с палец.

— В ада бях пълководец. Как мислиш?

— Мисля, че много се стараеш да ме убедиш колко си лош.

Той се усмихна.

— Прекарах векове в подземния свят. Аз съм какъвто съм. Ако бях на твое място, щях да сваля розовите си очила и да се замисля какво се опитвам да спася. Просто остави тялото ми да умре.

— Защо сам не го убиеш? — попитах, а в мен кипеше нетърпение. — Приключи с това веднъж завинаги. Защо им позволяваш да те измъчват?

— Не мога — каза той и отпусна ръката си, а аз затаих дъх, за да чуя какво ще каже. Рейес стисна челюст, очевидно изнервен. — Пазят тялото ми. Няма да допуснат да го приближа.

— Демоните? Колко са?

— Повече, отколкото дори и ти би понесла.

— Значи са двама? — попитах. Не можех да си представя да се справя дори и с един.

— Ако те успеят да ме приберат, ти трябва да откриеш на какво си способна, Дъч. И трябва да го направиш бързо.

— Защо просто не ми кажеш?

Той поклати глава. Естествено.

— Все едно да кажеш на новоизлюпено пиленце, че може да лети, преди да е излязло от гнездото. То трябва само да го направи, да му идва отвътре. Това е инстинкт. Ако се върна обратно, ако ме вземат, когато тялото ми умре, ти ще бъдеш сама. И да, накрая те ще те открият.

Мътните го взели.

Ракетата беше изчезнал и не можеше да се каже кога ще се върне. Веднъж се случи да не го видя два месеца, а не беше замесен Рейес. Не можеше да се предвиди колко дълго ще се крие този път.

Отправих се към Мизъри, устата ми още гореше от целувката на Рейес, която ми подари точно преди да изчезне. Обадих се да проверя как е положението при Куки.

— Още нищо — каза тя, за да ме осведоми за откритията си или по-скоро за липсата на такива.

— Добре, продължавай да ровиш. Ще се отбия при Уорън. Обади ми се, ако научиш нещо интересно.

— Непременно.

Тафт, един от полицаите, които работеха с чичо ми, отби зад мен патрулната си кола точно когато затворих телефона. Няколко хлапета от квартала се кискаха, като си мислеха, че съм загазила. Децата в райони като този рядко приемаха полицията като част от добрите. Не беше лесно да простиш на униформените, които идват посред нощ, за да отведат майка ти или баща ти заради нарушаване на обществения ред.

Излязох, а Тафт намести фуражката си и си проправи път към мен, като оглеждаше района за признаци на агресия. Беше с изгладена черна униформа и военна подстрижка, но не него се надявах да видя.

— Здрасти, Тафт — казах без излишни любезности, преди да насоча поглед към мъртвото деветгодишно момиченце, което го следваше по петите, наречено от мен Детето демон.

— Здравей, миличка.

— Здрасти, Чарли — изчурулика сладко тя, като че не беше самото зло.

Също като самия дявол Детето демон имаше много имена: Детето демон, Издънката на сатаната, Копелето на Луцифер, Ягодово сладкишче или на галено — любимото ми прозвище за нея — Есес. Тя беше сестричката на Тафт и беше умряла, когато и двамата били малки. Тафт се опитал да я спаси от удавяне и прекарал седмици в болница заради пневмонията, от която се разболял тогава. Тя никога не го напуснала. Тогава ме откри и се опита да ми издере очите, без да имам никаква вина.

Първия път, когато я видях, тя седеше на задната седалка в патрулната му кола, а той трябваше да ме прибере от местопрестъпление. Ягодка си помисли, че се интересувам от брат й, нарече ме грозна кучка и се опита да ме ослепи. Беше впечатляващо.