Вторият гроб отляво

С въздишка се отпуснах на тротоара, като пренебрегнах петната от машинно масло и се облегнах на контейнера до него. Имах нужда от Ейнджъл за тази работа. Трябваше ми помощта му, дарбата му. Сложих мръсната си ръка върху неговата и му казах:

— Ако не го намеря, той ще умре.

Недоверчив кикот разтърси гърдите му и в този момент той изглеждаше по-възрастен от своите тринайсет години, на колкото беше починал.

— Де да беше толкова лесно.

— Ейнджъл — смъмрих го аз. — Не може да го мислиш наистина.

Той ме прониза с поглед, изпълнен с такъв гняв, такова недоверие, че едва се сдържах да не се отдръпна от него.

— Няма начин да си сериозна — заяви той, сякаш внезапно ми се беше разхлопала някоя дъска. Можеше ли той да знае, че всичките ми дъски се бяха разхлопали преди цяла вечност?

Знаех, че Ейнджъл не го харесва, но нямах представа, че изпитва такава неприязън към него.

— Има ли причина да седиш в локва машинно масло и да си говориш сама?

Вдигнах очи и видях Гарет Суопс надвесен над мен, мургав следотърсач със сребристосиви очи, който знаеше достатъчно много за мен, за да бъде опасен. Огледах се за Ейнджъл. Беше изчезнал. Естествено. Стане ли напечено, печените отказват да го обсъждат, предпочитат да си плюят на петите и сами да се тормозят от дребнавите си комплекси.

Сред следотърсачите Гарет беше от най-добрите. С него бяхме сравнително добри приятели, докато чичо Боб в момент на слабост, причинен от повечко питиета, не споделил с него с какво се занимавам. Не това, че съм частен детектив — Гарет вече го знаеше — а че Чарли вижда мъртви хора. След този случай лекият ни флирт беше поел курс в посока на враждебност, сякаш той ми бе ядосан, че съм си позволила да извъртя такъв номер.

Месец по-късно Гарет бавно, но сигурно — и определено с нежелание — започна да вярва в способностите ми, след като сам беше станал свидетел на доказателството за това. Не че ми пукаше дали ми вярва или не, особено предвид поведението му през последния месец, но Гарет беше добър в работата си. Беше полезен от време на време. А що се отнасяше до скептика у него, той можеше да ме целуне отзад.

В момента изглежда обмисляше точно това. Наклонил глава, гледаше как изтупвам камъчета и боклуци от долната част на тялото си и ме попита:

— Мога ли да помогна?

— Не, не можеш да помогнеш. — Не бях ли казала същото преди малко? — Стига подражава на Ейнджъл, а ми отговори на въпроса. Чакай! — Истината изплува в съзнанието ми бавно, но сигурно. Челюстта ми увисна за миг, преди да се стегна и да се обърна към него. — Боже мой, ти си опашката.

— Какво? — Той направи крачка назад, а веждите му бяха сключени в отрицание.

— Кучи син! — След като го гледах възмутена цяла минута — слава богу, че наскоро бях упражнявала възмутения си поглед пред огледалото — забелязах как се опитва да прикрие вината в изражението си. После го ударих с юмрук, който се стовари върху рамото му с тъп звук.

— Ох! — Той прикри рамото си отбранително. — Защо беше това, по дяволите?

— Като че ли не знаеш — троснах му се и тръгнах да си вървя. Не можех да повярвам. Просто не можех да повярвам. Всъщност можех, но все пак. Чичо Боб беше пратил Гарет Суопс да ме следи. Гарет Суопс! Същият човек, който през последния месец се присмиваше и подиграваше на способностите ми, заричаше се, че ще уреди да ме затворят някъде или да ме изгорят като вещица. Скептиците бяха такива царе на драматизма. И чичо Боб беше пратил тъкмо него да ме следи?

Що за несправедливост! Що за безобразие! Що за… чакай. Спрях рязко и премислих възможностите. Всички прекрасни, бляскави възможности.

Гарет ме следваше плътно и когато спрях, бавната му реакция едва не ме повали.

— Да не си спряла пак лекарствата си, Чарлс? — попита той, докато ме заобикаляше, в опит да смени темата. Наскоро беше започнал да ме нарича Чарлс. Вероятно за да ме ядоса, така че не се поддадох. А и лекарствата ми не го засягаха.

Обърнах се, удостоих го с най-кръвнишкия си поглед и отсякох:

— А, не, никакви такива.

— Какви?

Той се отдръпна. Аз пристъпих към него.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно, приятелче — заплаших го и го ръчнах с показалец.

Обърканото му изражение щеше да ми е смешно, ако не бях толкова разярена, че чичо ми беше избрал точно него да ме следи. А и отчаяно се нуждаех от следовател, който бе на заплата към полицията на Албукърки. Безплатен труд.

— Приятелче ли ме нарече?

— Точно така, и ако си знаеш интереса — додадох, като направих още една крачка към него, — няма да ме обиждаш с първите глупости, които ти дойдат на ум.

— Добре — каза той и вдигна ръце в знак, че се предава. — Никакви обиди, заклевам се.

Изобщо не му повярвах. Щеше да ме обиди при първа възможност. По дяволите.

— Откога ме следиш?

— Чарлс… — рече той, докато се чудеше как да ме баламоса.

— Дори не се опитвай — сръчках го превантивно. — Откога?

— Първо… — Той ме хвана за раменете и ме избута към сградата, защото по улицата минаваше кола.

Когато бяхме вън от опасност, аз скръстих ръце и зачаках.

С въздишка на примирение той призна:

— От деня, в който Фароу изчезна от санаториума.