Вторият гроб отляво

„Какво става, ако два пъти бъдеш полумъртъв от страх?“

Надпис на тениска

Със замаяна глава си тръгнах от салона на Пари, слисана се шляех безцелно към къщи, преди да се сетя, че имам работа. Работа, която възнамерявах да свърша. Време беше да разбудя моята опашка. На когото и да беше възложил чичо Боб да ме следи, очакваше го тежък ден.

Отворих мобилния си телефон и отговорих, сякаш някой ми бе позвънил. Спрях с невярващо изражение. Огледах се. Започнах трескаво да ръкомахам.

— Да се срещнем? Сега? Е, по дяволите, добре. Ти си в уличката вдясно от мен? Толкова близо? Да не си луд? Ще те хванат. Със сигурност подозират, че може да се свържеш с мен. Със сигурност… да, добре.

Затворих телефона, огледах се и се мушнах между две сгради в пасаж, който водеше до една уличка, като през цялото време крадешком поглеждах през рамо.

След изпълнението ми в стил, представляващ комбинация от „Казабланка“ и „Мисията невъзможна“, се втурнах към контейнер за боклук и приклекнах зад него в очакване опашката ми да се появи.

Както си клечах и се чувствах смешна, си играех наум с името на Рейес, оставях го да се оформи и да се плъзне по езика ми. Рей’азиел. Прекрасният. Хей, ама го бяха уцелили и още как.

Но защо той би наранил Пари? Пресметнах годините. Ако Пари е била на четиринайсет по време на импровизирания спиритически сеанс, Рейес е бил на не повече от осем. Най-много девет. И той я е нападнал? Може да не е бил той. Може погрешка да бе призовала друг, някой зъл.

— Какво правиш?

Стреснах се от гласа зад мен и тъй като се бях наклонила, паднах назад, при което ръцете и задникът ми се топнаха в локва от незаконно изхвърлено автомобилно масло. Страхотно. Стиснах зъби и погледнах нагоре към ухилен мъртъв член на банда, по-нахален от общоприетото.

— Ейнджъл, малък кретен такъв.

Той се изсмя силно, докато оглеждах мръсните си ръце.

— Това беше страхотно.

Шантави тринайсетгодишни.

— Знаех си, че трябва да те подложа на екзорсизъм, когато имах възможност.

Ейнджъл бе умрял, когато най-добрият му приятел беше решил да очисти „наглия копелдак“, навлязъл в територията им, посредством техниката „стрелба от движеща се кола“, която е толкова популярна сред днешните хлапета. Ейнджъл се опитал да го спре и платил най-високата цена. За мое безкрайно огорчение.

— Ти не можеш и котка да подложиш на екзорсизъм, а какво остава за опасен латино тип с барут в кръвта си. Освен това не обичаш да се мориш.

Подсмихвайки се на собствената си шега, той хвана протегнатата ми настрани ръка и ми помогна да се изправя. Трябваше да остана свита зад контейнера, основно положение при засада.

— Ти нямаш кръв — отбелязах услужливо.

— Разбира се, че имам — възрази той, като сведе очи да се огледа. Носеше мръсна бяла тениска и джинси, смъкнати ниско на бедрата му, протрити гуменки, и широка кожена гривна. Мастиленочерната му коса беше подстригана късо над ушите, но все пак лицето му беше бебешко и се усмихваше толкова искрено, че разтапяше сърцето ми. — Само дето сега е прозрачна.

Избърсах ръцете си в стената на контейнера без особен резултат и се зачудих колко ли микроби си лепнах, докато го правех.

— Защо си тук? — попитах, като този път бършех ръцете си в панталоните. Маслото явно щеше да остане по дланите ми, докато не намерех специален обезмаслител.

— Чух, че имаме случай — отвърна той.

Ейнджъл ми беше постоянен спътник от първия клас в гимназията и прие да разследва за мен, когато започнах работа като частен детектив преди три години. Да имаш безтелесен разузнавач бе като да преписваш на приемните изпити за колежа — абсолютно изнервящо и въпреки това ефикасно. Освен това бяхме разрешили доста случаи заедно.

Тъй като за него разлятото масло не беше проблем, той седна срещу мен и се облегна на контейнера, а погледът му внезапно бе привлечен от ръката ми, с която изтупвах камъчетата и пръстта от лявата част на дупето си.

— Мога ли да помогна? — попита той, без да откъсва очи от задника ми. Тринайсетгодишните кипят от хормони. Дори и мъртвите.

— Не, не можеш да помогнеш и внезапно се оказахме с два случая, не с един.

Докато Мими ми беше приоритет от професионална гледна точка, Рейес беше такъв от лична. И двата не бяха за пренебрегване и аз обмислях кой да му възложа. Спрях се на Рейес, просто защото не разполагах с други ресурси в тази област. Но на Ейнджъл това нямаше да му хареса.

— Какво знаеш за Рейес? — попитах, като се надявах да не изчезне. Или пък да извади деветмилиметров пистолет срещу мен.

Той ме погледна за момент, разшава се неспокойно, после подпря лакти на коленете си и впери очи в далечината. Или всъщност в един склад. След доста дълго време каза:

— Рей’азиел не е наша работа.

Поех въздух при споменаването на името на Рейес от другия свят. Откъде го знаеше? Или по-скоро откога го знаеше?

— Ейнджъл, знаеш ли какво е Рейес?

Той сви рамене.

— Знам какво не е. — Погледна ме напрегнато. — Той не е наша работа.