Вторият гроб отляво

— По дяволите, Чарли — каза тя, като засенчи очи с едната си ръка, а с другата разтриваше удареното място. — Не можеш да се промъкваш така зад гърба ми. Светиш като прожектор на полицейска кола нощем.

Засмях се, а тя взе да търси слънчевите си очила.

— Каза, че ти трябва светлина.

Пари беше графичен дизайнер, но се беше насочила към боди-арта, за да може да плаща сметките си. За щастие беше открила призванието си и беше истинска гордост за професията с изящните линии, пищните цветя и всевъзможните гербове, които правеше. Също и по някой и друг череп, колкото да впечатли клиентелата.

Тя измисли дизайна на жътваря на души, който носех на лявата си плешка. Представляваше миниатюрно същество с огромни невинни очи и неясно очертана мантия, подобна на дим. Напълно непонятно ми беше как го постигна с мастило за татуировки.

Тя си сложи слънчевите очила и се обърна отново към мен с въздишка.

— Казах, че ми трябва светлина, а не експлодирала звезда. Кълна се, че някой ден ще ме ослепиш завинаги. — Както казах, Пари може да вижда аури, а моята беше наистина много ярка.

Тя взе бутилка вода от плота и седна на счупения зъболекарски стол, като стъпи с ботушите си на щайги от двете си страни и подпря лакти на коленете си. Аз си извадих вода от малкия хладилник и отново се обърнах към нея, като се стараех да не прихна при твърде неизисканата й поза.

— Е, как е, жътварю?

— Не мога да открия фенера! — извика мъжът от задната стая.

— Няма значение — отвърна му тя и ми се ухили. — Красавец е, но няма капка мозък.

Кимнах. Тя си падаше по красавците. Но с кого ли не беше така?

— Добре, преструваш се на спокойна и хладнокръвна — прецени тя, като ме изучаваше с опитно око. — Но си спокойна колкото пиле върху дръвника за клане. Какво става?

Леле, биваше си я. Реших да мина направо на въпроса.

— Някога виждала ли си демон?

Дишането й се забави, докато осмисляше въпроса ми.

— Имаш предвид демон от ада с пламъци и сяра?

— Да.

— Демон в смисъл пазач в ада?

— Да — потвърдих отново.

— Като…

— Да — казах за трети път. От тази тема ми стана зле на стомаха. И мисълта, че такъв изтезава Рейес… не че гадинката не заслужаваше да бъде изтезавана поне мъничко, ама все пак…

— Значи наистина ги има?

— Ще приема това за „не“ — казах и надеждите ми се изпариха. — Просто мисля, че неколцина от тях ме преследват и се надявах да знаеш нещо, което аз не знам.

— Мамка му. — Тя извърна замислен поглед към пода и после пак ме погледна. Поне така си мисля. Беше трудно да преценя заради слънчевите й очила. — Чакай, преследват те демони?

— Нещо такова.

След като седя втренчена дълго време, достатъчно дълго, за да изглежда безразлична, тя наведе глава.

— Никога не съм ги виждала — каза тихо, — но знам, че има нещо там. Нещо блъска нощем. И не е само съседката проститутка. Страшни неща. Неща, които не можеш да забравиш.

Наклоних глава въпросително.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато бях на четиринайсет, с група приятелки си бяхме спретнали кротък купон и като повечето деца на четиринайсет години решихме да викаме духове.

— Добре. — Това не означаваше нищо.

— Така че отидохме в мазето ни, напявахме и призовавахме духове от отвъдното, когато усетих нещо. Нещо като присъствие.

— На починал?

— Не. — Тя поклати глава, докато си припомняше. — Поне си мисля, че не беше това. Те са студени. Това същество сякаш беше там. Усетих как се отърка в мен като куче. — С едната си ръка стискаше другата над лакътя и докато си припомняше, тялото й леко потреперваше. — Разбира се, никой друг не го усети, докато аз не го споменах. — Тя ме погледна, погледът й беше изпълнен с тревожно предупреждение. — Никога не казвай на група четиринайсетгодишни момичета, викащи духове в тъмно мазе, че си усетила нещо да се допира до теб. Заради твоята собствена безопасност.

Засмях се.

— Няма. Какво стана?

— Скочиха с писъци и се втурнаха по стълбите. Това ме уплаши, така че, естествено, и аз побягнах.

— Естествено.

— Само исках да се махна от нещото, което се беше материализирало в мазето ни, така че хукнах, сякаш имах причина да живея, напук на склонността си към самоубийство.

Пари е била представител на готическата субкултура по време, когато тя не е била на мода, не както е сега.

— Мислех, че съм се измъкнала, докато не стигнах най-горното стъпало. Тогава чух ръмжене, дълбоко и гърлено. Преди да се усетя, бях паднала до средата на стълбите с навехната китка и натъртени ребра. Скочих и се измъкнах оттам, без да поглеждам назад. Трябваше ми малко време, докато осъзная, че не бях паднала. Някой беше дръпнал краката ми и ме беше влачил. — Тя вдигна крачола на панталона си и разкопча ципа на високите си ботуши, за да ми покаже назъбен белег на прасеца си. Приличаше на следи от нокти. — Никога не съм била по-уплашена.

— Леле майчице, Пари. Какво стана после?

— Когато татко разбра защо крещим, засмя се и слезе да ни докаже, че там няма нищо.

— И?

— Там нямаше нищо — каза тя и сви рамене.

— Показа ли му раната?