Вторият гроб отляво

Прекосих скоростно паркинга, та вятърът да охлади разтърсващото ме желание и минах напряко през бара на татко към вътрешните стълби. Баща ми беше полицай в Албукърки, който също като чичо Боб получаваше повишение след повишение, докато и двамата станаха детективи. С моя помощ, естествено. Разрешавах случаите им от петгодишна, въпреки че разрешавах може би е пресилено. Предавах им информация от мъртвите, за да им помогна да разрешат случаите, от петгодишна. Така е по-добре. Докато чичо ми все още работеше за полицейското управление на Албукърки, татко се пенсионира преди няколко години и купи бара, през който минавах в момента. Офисът ми е на втория етаж. Също така живея на две крачки от задния вход. Много е удобно.

Татко беше подранил. Светлината от кабинета му се процеждаше в тъмното фоайе, така че заобиколих масите, завих зад бара и надникнах вътре.

— Здрасти, татко — стреснах го аз. Той подскочи от гласа ми и се обърна към мен.

Изучаваше една снимка на отсрещната стена. Дългата му слаба фигура напомняше върлина, облечена в смачкани дрехи на куклата Кен. Явно беше работил цяла нощ. На бюрото му имаше отворена бутилка „Краун Роял“, а в ръката си държеше почти празна чаша със столче.

Чувствата, които струяха от него, ме изненадаха. Нещо не беше наред, като онзи път, когато сервитьор ми донесе студен чай, а аз бях поръчала диетична кока-кола. Обикновено баналното действие на отливане на първата глътка шокира целия ми организъм заради неочаквания вкус и аромат. Вярно, понякога татко си имаше вкиснати дни, но този път излъчването му беше различно. Неочаквано. Дълбока печал, примесена със смазваща безнадеждност, ме лъхнаха и оставиха дробовете ми без въздух.

Напрегнах се разтревожена.

— Татко, какво се е случило?

Насилена и измъчена усмивка мина през лицето му.

— Нищо, скъпа, просто върших малко канцеларска работа — излъга той и несполучливото измъкване отекна в ушите ми. Но щях да се включа в играта. Щом не искаше да каже какво го тревожи, щях да го оставя на мира. Засега.

— Прибирал ли си се вкъщи? — попитах го.

Той остави чашата и вдигна жълто-кафявото си яке от облегалката на стола.

— Тъкмо съм тръгнал натам. Имаше нужда от нещо ли?

Боже, изобщо не умееше да лъже. Сигурно от него го бях наследила.

— Не, от нищо. Поздрави Дениз от мен.

— Чарли — изрече той с предупредителен тон.

— Какво? Не мога ли да пратя поздрави на любимата си мащеха?

С уморена въздишка облече якето си.

— Имам нужда от един душ, преди да нахлуе обедната тълпа. Сами трябва да се появи скоро, ако поискаш закуска.

Сами, готвачът на татко, приготвяше мексикански палачинки с яйца на очи и чили, за които умирах.

— Може да си взема нещо по-късно.

Бързаше да се измъкне оттук. Или вероятно да се спаси от мен. Мина покрай мен, като избягваше да срещне погледа ми, а отчаянието бликаше от него като гъста лепкава пара.

— Скоро се връщам — подхвърли весело като душевноболен пациент, когото пазят от самоубийство.

— Добре — отговорих също толкова жизнерадостно. Той миришеше на бонбони против кашлица с лимон и мед, миризма, която се беше задържала и в офиса му. Когато си тръгна, пристъпих навътре и погледнах снимката, в която се беше загледал той. На нея бях аз, на около шестгодишна възраст. Бретонът ми беше крив и двата ми предни зъба липсваха. Въпреки това ядях диня. Сок капеше от пръстите ми и по брадичката ми, но това, което привлече вниманието ми, което беше привлякло вниманието на баща ми, бе тъмната сянка, надвиснала над рамото ми. Отпечатък от пръст върху стъклото доказваше, че татко беше изучавал точно това място.

Наведох поглед към лавицата за книги под колажите със смешни семейни моменти. Беше отделил няколко мои снимки — на всяка от тях се виждаше тъмна сянка някъде във фона и навсякъде точно на това място имаше отпечатък от пръст. Нямаше как да не се зачудя какво е правил татко. Също и какво означаваше тъмното петно, защото дори аз не знаех. Беше ли свързано с това, че съм жътвар на души? Или може би, само може би, е бил Рейес, с тъмната му мантия, почти видима, почти уловена от обектива. Тази мисъл ме заинтригува. Като малка го бях виждала едва няколко пъти. Дали е бил край мен по-често? За да ме наглежда? За да ме защитава?

В офиса си наистина заварих двама мъже в идеално изгладени тъмносини костюми. И двамата се изправиха и ми подадоха ръка.

— Госпожице Дейвидсън — каза единият. Показа служебната си карта и я скри обратно в сакото си. Точно като по телевизията. Беше дяволски готино и си дадох сметка, че ако искам да ме вземат на сериозно, ми трябваше сако с вътрешен джоб. Аз обикновено държах ламинираната си карта на частен детектив в задния джоб на джинсите, където тя се беше изкривила и напукала и беше напълно обезобразена.