Вторият гроб отляво

— Ясно — пророних тъжно. — Бях забравила, ще трябва да ме убиеш.

Той пристъпи към мен и снижи гласа си.

— И ще го направя, Дъч. В един миг.

Супер. Драго ми беше да знам, че ми пази гърба.

— Заболя ли те? — попита той и повдигна брадичката ми.

— Престани да четеш мислите ми — троснах му се аз.

— Не мога да чета мислите ти. Аз съм като теб, отгатвам емоции, чувства. И ти се засегна.

— И как изобщо демон се е добрал до тази реалност? — попитах, като се отдръпнах от него. Изправих се и започнах да крача. Той седна и отново вдигна краката си. За пръв път се загледах в ботушите, които носеше. Черни, приличаха едновременно на каубойски и рокерски. Харесах ги. — Мислех, че за демоните е почти невъзможно да преминат през портите.

— Да, почти невъзможно. От време на време някой демон се осмелява да се промъкне в отвор и да търси път през лабиринта. Опасно е и рядко успяват. Повечето се изгубват в безкрайността.

Той размърда мишката и компютърът ми се събуди. Което означаваше, че и десктопът ми се е показал. Което означаваше, че се е показала снимката на Рейес, онази от арестуването му, единствената негова снимка, която имах. Той се намръщи.

Устоях на желанието да се мушна под бар стола. Вероятно щеше да ме вижда и там.

— Та какво казваше?

— Да. — Той се обърна отново към мен. — Ако по някакво чудо успее да премине през портите, това още не означава, че е тук. Трябва да се всели в душата на новородено. Това е единствения начин да се сдобие с достъп до това ниво. Нивото, на което по случайност се намираме аз и ти — напомни ми той.

— Но ти не си направил това, когато си избягал от ада. Не е трябвало да се вселяваш.

— При мен беше различно. В момента, в който избягах, придвижването между нивата беше не по-трудно от влизането през врата.

— Как е възможно?

— Възможно е — рече той уклончиво. — Аз съм създаден различен. Имам мисия. Когато падналите ангели били изхвърлени от рая, били прокудени и от светлината, така се явила потребността от мен. Бил съм оръдие. Средство за някаква цел. Но вероятно раждането ми на Земята не е сред най-мъдрите решения, които съм взимал. Материалното ми тяло ме направи твърде уязвим и трябва да бъде унищожено. За да бъде скрито физическото доказателство за ключа.

Когато Рейес се родил в човешки облик, ключът — картата за ада, белязана върху него при създаването му — се появил и върху човешкото му тяло. Чудех се какво ли са си мислели човешките му родители за това. Какво са си мислели лекарите. Татуировки върху новородено. Не бях сигурна за принципа им на действие, но очевидно за Сатаната татуировките бяха средство да избяга от ада. А той не искаше да избяга и да стане уязвим до раждането на портал. И бе пратил сина си на това ниво, за да изчака такъв. От Рейес се бе искало да изтегли Сатаната и армиите му в мига на моето раждане. А вместо това той също се беше родил на Земята. За да бъде с мен. За да израсне с мен. Ала бил отвлечен от истинските си родители дълго преди мечтата му да се осъществи.

— Ако тези демони успеят да влязат през входа — продължи той, — ще се сдобият с ключа и баща ми ще може да избяга. А той точно това и ще направи. — Той се облегна на стола и скръсти длани зад главата си. — Знаеш как хората открай време предсказват края на света, нали?

— Да — отвърнах, като инстинктивно усещах, че анекдотът му ще има лош завършек.

— Те нямат представа какъв ад ги очаква, ако баща ми се добере до този ключ. — Той отпусна ръце и се наведе напред. — Първото нещо, което ще направи, е да погне теб.

— Не ме е грижа.

Той ме погледна скептично.

— Естествено, че те е грижа.

— Не. Не можеш просто да оставиш тялото си да умре. Не си сигурен какво ще се случи. И тогава също биха могли да те пипнат.

— Да предположим, в името на спора, че те вече не са заплаха, че можеш да се справиш с всички тях.

— Аз?

— Има още един малък проблем, който наричам живот зад решетките. Няма да се върна в затвора, Дъч.

Какво? За това ли се тревожеше?

— Не те разбирам. Можеш да зарежеш тялото си, когато пожелаеш. Теб тези решетки не могат да те удържат.

— Не е толкова просто.

Отново беше уклончив, недоизказваше нещо.

— Рейес, обясни ми, моля те.

— Не е важно. — Протегна се и изключи монитора на компютъра, сякаш той внезапно го подразни.

— Рейес. — Докоснах ръката му и привлякох вниманието му към себе си. — Защо не е просто?

Той раздвижи челюст и се загледа в ботушите си.

— Има… страничен ефект.

— Напускането на тялото ти ли?

— Да. Когато го напускам, тялото ми получава нещо като гърч. Ако го правя твърде често, лекарите в затвора ми дават лекарство против такива гърчове. Лекарства, които имат неприемлив страничен ефект. — Погледът му отново се насочи към моя. — Пречат ми да се отделям от тялото си. Аз съм заврян в затвора, а ти си напълно уязвима.

О!

— Тогава продължавай да бягаш. Аз ще ти помогна. Но нека ти осигуря медицински грижи за момента. Имам един приятел лекар, а познавам и няколко медицински сестри. Те ще се погрижат за теб. Няма да ни издадат, честно. Остави ме да те намеря, а за затвора после ще му мислим.