Вторият гроб отляво

И въпреки това всяко откритие извикваше още повече въпроси. Едва преди седмица открих откъде произлизат свръхестествените му сили. Надникнах в неговия свят, докато прокарваше пръсти по ръката ми, докато устата му възпламеняваше кожата ми, когато потъна в мен и едновременно с изблика на оргазъм разкри миналото си и дръпна завесата пред погледа ми. Наблюдавах сътворението на вселената да се разгръща пред очите ми, докато баща му — истинският му баща, най-красивият ангел, съществувал някога — бе изхвърлен от райските селения. Луцифер бе дал отпор с огромната си армия и насред целия този хаос бе роден Рейес. Изкован от горещината на супернова, той бързо се издигна във военната йерархия и стана почитан водач. Превъзхождан единствено от баща си, той командваше милиони войници, генерал сред крадци, по-красив дори от баща си, с ключа от портите на ада издълбан върху тялото му.

Но гордостта на баща му не се укротяваше. Той искаше рая. Искаше пълен контрол над всяко живо същество във вселената. Искаше трона на Бог.

Рейес следваше всяка негова заповед, чакаше и търсеше портал, така че да се роди на Земята, директен път към рая, изход от ада. Следотърсач с безукорни умения, той издейства пътя си през дверите на подземния свят и откри порталите в най-далечните кътчета на вселената, хиляди светлини, идентични по форма. Хиляди жътвари на души, надяващи се на привилегията да служат на Земята.

Ала Рейес търсеше напрегнато и видя една от чисто злато, дъщеря на слънцето, лъскава и искряща. Мен. Аз се обърнах, зърнах го и се усмихнах. И Рейес бе изгубен.

Той не се подчини на желанието на баща си да се върне в ада със сведения за нашето местоположение, чака векове, за да бъда изпратена, и самият той се роди на Земята, като се отказа от цялото си познание заради мен. Защото в деня, в който се бе родил като човек, беше забравил кой е бил, какво е бил. И най-важното, на какво е способен. Отказа се от всичко, за да бъде с мен, но жесток каприз на съдбата го бе изпратил в ръцете на чудовище и Рейес бе израснал, контролиран изцяло от хищник от най-лошия вид. Бавно бе започнал да си спомня миналото си. Кой е. Какво е. Но в този момент вече бе изпратен в затвора за убийството на мъжа, който го беше отгледал.

Свестих се рязко на пода на душ-кабината и бързо се надигнах. Поради естеството на твърдата хлъзгава повърхност, а именно твърда и хлъзгава, паднах също толкова бързо и дланите ми се озоваха под мен. Ударих се силно. Затова вторият ми опит не беше толкова бърз, оглеждах се за Рейес и се заричах да си купя от онези лепенки срещу подхлъзване.

Нямаше кръв. Нито следи от борба. Нямаше го и Рейес. Какво се беше случило с него? Защо беше така осакатен? Пропъдих образа му от съзнанието си. Най-вече защото ми прилошаваше в мига, в който се появеше. Завиваше ми се свят.

Тогава си спомних какво ми каза той: „Пази се от раненото животно“. Само дето го бе изрекъл на арамейски — един от хилядите езици, които знаех от самото си раждане. Гласът му беше тих, наподобяващ изпълнено с болка ръмжене. Трябваше да го открия.

Облякох набързо джинси и пуловер, обух ботуши и прибрах косата си в конска опашка. Имах толкова много въпроси. Толкова много тревоги. Последния месец Рейес прекара в кома. Беше прострелян от надзирател в затвора, отправил предупредителни изстрели близо до скупчили се затворници, които изглеждали, сякаш се готвят за бунт. В деня, когато щяха да бъдат изключени животоподдържащите му системи, Рейес като по чудо се беше събудил и най-безгрижно бе напуснал клиниката в Санта Фе. Това беше преди седмица и оттогава никой не беше го виждал или чувал. Дори и аз. Не и до днес.

Беше ли още жив? Какво го беше нападнало? Какво би могло да е? Та той беше син на Сатаната, да му се не види. Кой би се забъркал с него? Можех да проверя тук-там, но в момента, в който излизах от апартамента си, стационарният телефон зазвъня.

— Казвай бързо — рекох, когато вдигнах.

— Добре. Двама мъже от ФБР са тук — изрече Куки. Бързо.

Мамка му.

— Мъже в черно са в офиса?

— Ами да, всъщност са по-скоро в синьо.

Мамка му на квадрат. Нямах никакво време за мъже. В какъвто и да е цвят.

— Добре, два въпроса. Ядосани ли са? Готини ли са?

След дълга, дълга пауза, Куки проговори:

— За първото — не. За второто — не коментирам засега. И трето: на високоговорител си.

След още една дълга, дълга пауза, отвърнах:

— Ясно тогава. Идвам след секунда.

Преди да го направя сама, дълга ръка се пресегна през рамото ми и прекъсна връзката. Рейес стоеше зад мен. Топлината, която винаги се излъчваше от тялото му, се просмука през дрехите ми и ме сгря. Той се приближи и притисна тялото си в гърба ми. От допира му изпитах приток на адреналин, а когато наведе глава и дъхът му мина по бузата ми, коленете ми съвсем омекнаха.

— Браво, Дъч — промълви той с глас като милувка.