Вторият гроб отляво

— Рейес! — извиках разтревожена. Той беше в безсъзнание, облечен в напоени с кръв джинси и тениска. — Рейес — промълвих и обхванах главата му. Тъмната му коса беше мокра. Огромни резки минаваха през лицето и врата му, сякаш някой го бе драл, но повече кръв течеше от раните, дълбоки и смъртоносни, на гърдите, гърба и ръцете му. Беше се бранил, но от какво?

Сърцето ми заби лудо в гърдите.

— Рейес, моля те — продумах. Погалих лицето му и миглите му, сега тъмночервени, напоени с кръв, потрепнаха. В миг той се обърна срещу мен. Изръмжа, черната му мантия се материализира около него, около нас, после той протегна ръка и стисна гърлото ми. След миг бях хвърлена към стената на душа, а пред лицето ми блестеше острието на бръснач.

— Рейес — едва промълвих, губейки съзнание, хватката около шията ми беше точна и прецизна. Вече не виждах лицето му, а само черните гънки на мантията му, която криеше самоличността му дори от мен. Светът се замъгли, после се завъртя. Борех се с хватката му, здрава като метална скоба и колкото и да ми се щеше да вярвам, че се боря умело, усетих как крайниците ми моментално омекнаха, неспособни да издържат собственото ми тегло.

Усетих го да се притиска към мен и настъпи пълно затъмнение. Чух го да говори, гласът му ме обгръщаше като дим.

— Пази се от раненото животно.

В следващия миг вече го нямаше, гравитацията си каза своето и аз отново рухнах на пода на душ-кабината, този път по лице и някъде в дълбините на съзнанието си усетих увереност, че лошо ми се пише.

В деня, в който се родих, се случи нещо извънредно странно. Тъмна фигура ме чакаше точно пред утробата на майка ми. Носеше наметало с качулка. Вееше се около него, изпълвайки родилната зала с издигащи се черни вълни като пушек при лек вятър. Въпреки че не виждах лицето му, знаех че гледа как лекарят прерязва пъпната връв. Въпреки че не почувствах пръстите му, знаех че ме докосва, докато сестрите ме почистваха. Въпреки че не чувах гласа му, знаех че прошепва името ми, гласът му беше плътен и дрезгав.

Той беше толкова могъщ. Самото му присъствие ме правеше слаба, пречеше на въздуха да достига до дробовете ми и аз се страхувах от него. Докато растях, осъзнах, че се боя единствено от него. Никога не съм имала нормалните детски страхове, което вероятно беше добре предвид тълпите от покойници около мен. Но от него се страхувах. И все пак той ми се явяваше само в случай на смъртна опасност. Беше ме спасявал неведнъж. Защо тогава се страхувах? Защо в юношеството си го бях нарекла Големия Злодей, макар той да изглеждаше всичко друго, но не и това?

Може би заради мощта, излъчваща се от него, която сякаш поглъщаше част от мен, щом той бе наблизо.

Пренесох се петнайсет години по-късно, в мразовитата нощ на улиците на Албукърки, първия път, когато видях Рейес Фароу. С по-голямата ми сестра Джема събирахме материал за училищен проект в доста лош квартал на града, когато през прозореца на малък апартамент забелязахме, че нещо се случва. С ужас осъзнахме, че мъж пребиваше тийнейджър. Единствената ми мисъл в този момент беше, че трябва да го спася. Да намеря начин. Какъвто и да е. В отчаянието си хвърлих тухла по прозореца. Свърши работа. Той престана да удря момчето. За нещастие ни подгони. Шмугнахме се в тъмна уличка и търсехме отвор в оградата, когато разбрахме, че и момчето се е измъкнало. Видяхме го превит на две зад сградата.

Върнахме се. По лицето му се стичаше кръв, капеше от невероятната му уста. Разбрахме, че се казва Рейес и се опитахме да помогнем, но той отказа, дори стигна по-далече, като ни заплаши, че ще пострадаме, ако не си тръгнем. Това беше първият ми урок за безумната логика на мъжете. Но заради този случай не бях особено изненадана, когато след повече от десет години открих, че Рейес е прекарал последното десетилетие в затвора за убийството на същия мъж.

Това беше само част от нещата, които разбрах наскоро за него, както и това, че Рейес и Големият Злодей — тъмното създание, което ме следваше и ме пазеше още от раждането ми, са едно и също същество. Той беше спасявал живота ми неведнъж. Беше ме наблюдавал от сенките, самият той сянка, и ме беше защитавал от разстояние. Същият, от когото най-много се страхувах, докато растях. Единственото, от което се страхувах.

Беше вцепеняващо да осъзная, че мъглявото същество от детството ми е мъж от плът и кръв. Той можеше да се отделя от тялото си и да се движи в пространството и времето като безтелесно присъствие, способно да се дематериализира само за миг. Можеше да прекъсне гръбначния мозък на човек, преди да е успял да мигне. Можеше да разтопи айсберг с погледа под тъмните си мигли.