Вторият гроб отляво

— Просто се чудех. Една от онези необясними мисли, които ти хрумват на път за дома след разследване на случай с изчезнало лице.

Очите й се разшириха от ужас.

— О, боже мой! Има мъртвец на задната ми седалка, нали?

— Чакай, какво? — заекнах от изумление. — Нищо подобно. Как ти дойде на ум?

Тя ме погледна прозорливо миг преди да отбие към бензиностанцията със свистене на гумите.

— Куки, на пет секунди от къщи сме.

— Кажи ми истината — настоя тя, след като едва не ме запрати през предното стъкло. Спирачките й наистина си ги биваше. — Говоря сериозно, Чарли. Навсякъде те следват мъртъвци, но не ги искам в колата си. И не си добра лъжкиня.

— Не е вярно. — Почувствах се странно угнетена от твърдението й. — Отлична лъжкиня съм. Попитай зъболекаря ми. Той е сигурен, че редовно чистя зъбите си с конец.

Тя паркира колата и ме изгледа свирепо. Много свирепо. Чудесно би се справила като надзирател в затвора.

След като въздъхнах като в представление на Бродуей, казах:

— Честна дума, Куки, няма мъртвец на задната ти седалка.

— Значи е в багажника. Има труп в багажника, нали?

Паниката в гласа й беше смешна. Докато не изхвърча от колата.

— Какво? — заекнах, докато излизах след нея. — Разбира се, че не.

Тя посочи белия си таурус и се втренчи в мен обвинително.

— В багажника има мъртвец — заяви тя. Много силно. Достатъчно силно, че полицаят, който седеше в патрулката до нас със свалено стъкло, да чуе.

Направих кисела гримаса. Беше краят на октомври. Защо стъклото му беше свалено, по дяволите? Когато той отвори вратата на колата си и се изправи в цял ръст, скрих глава в ръка. В моята собствена, за щастие. Направо не е за вярване. Ако трябваше за пореден път посред нощ да се обадя на чичо Боб, детектив в полицейското управление на Албукърки, за да ме спасява от нелепите разправии, в които се забърквах със случайни ченгета, той щеше да ме убие. Сам ми го каза. С нож за белене на портокали. И аз не знам защо.

— Проблем ли има, дами? — попита полицаят.

Куки ми се намръщи.

— Защо не му кажеш, че няма труп в багажника? Хммм?

— Куки, стига де.

Тя сложи ръце на кръста си в очакване на отговор.

Аз се обърнах към Мръсния Хари.

— Вижте, полицай О’Вон — казах, след като прочетох името на баджа му. — Знам, че това, което каза Куки, не звучи добре, но тя се изрази метафорично. Никога не б-бихме… — Погледнах отново към лицето му, към почти надменната извивка на устата му и нещо смътно познато ме накара да усетя гъделичкане по гръбнака. Съвсем в стил „То“ на Стивън Кинг. — Да не би случайно да сте роднина на Оуен Вон?

Устата му стана като цепка.

— Аз самият съм Оуен Вон.

Това вече беше върхът. По причини, известни само на него, Оуен Вон се опита да ме убие в гимназията. С колата си. Въпреки че в последствие беше казал на полицията, че е искал само да ме осакати, но не пожелал да обясни защо. Очевидно му бях сгазила лука, но да ме убиеш, не можех да си представя как точно.

Реших да се правя на хладнокръвна. Не беше нужно да му навирам в лицето старите му престъпления. Време беше да загърбя миналото. Най-вече защото той беше въоръжен, а аз не.

Усмихнах се и го пернах по ръката, сякаш бяхме стари приятели.

— Отдавна не сме се виждали, Вон.

Не се получи. Той се стегна, погледна за миг мястото, където ръцете ни се бяха допрели, след което отмести погледа си отново към мен, втренчен в очите ми, сякаш едничкото му желание бе да изцеди искриците живот в тях.

Неловко.

После си спомних, че той беше приятел с Нийл Госет в гимназията. Наскоро бях срещнала Нийл и реших да използвам тази информация, за да разчупя ледения блок, в който се беше пъхнал Вон.

— О, тия дни се видях с Нийл. Той е заместник-комендант на затвора в Санта Фе.

— Много добре знам къде е Нийл Госет — изрече той с неприкрито презрение в гласа. — Всичките ви знам къде сте. — Той се наведе към мен. — Нямай съмнение по въпроса.

Седях вцепенена цяла минута, когато той се обърна и тръгна към патрулната кола. Куки също гледаше втренчено, с леко отворена уста, как подкара и се отдалечи.

— Той дори не провери багажника — отбеляза тя.

— Дали си въобразявам — попитах, загледана в изчезващите му стопове, — или това бяха думи на човек, който дебне с лоши намерения?

— Какво си му сторила, по дяволите?

— Аз? — Сложих ръка на гърдите си, за да й покажа колко ме е засегнала. — Защо винаги приемаш, че е по моя вина?

— Защото винаги е така.

— Ще те осведомя, че в гимназията този човек се опита да ме осакати. С колата си.

Куки се обърна към мен с невярващо изражение.

— Някога мислила ли си да се преместиш в друга страна?

— Странното е, че да.

— Багажник. Мъртвец.

Тя се приближи до колата и отключи багажника.

Втурнах се към нея и хлопнах капака, преди умрелият да ме е видял.

— Знаех си — каза тя, като се отдръпна отново от колата. — Има труп в багажника.

Опитах се да й изшъткам, като потупах с показалец устните си и зашепнах силно като пияница в бар за самотници.

— Не е труп. Мъртъв човек е. Има разлика. И ако той разбере, че го виждам, ще започне да ми се пречка и да настоява да разкрия убийството му и какво ли още не.