Вторият гроб отляво

Погледът му се насочи към мен и интересът в изражението му беше съвсем неприкрит.

— Е, слава богу, че ме откриха.

Леле. Стараех се да не се изкискам. Това само би го окуражило.

— Виждал ли си една жена — попита Куки с делови тон, — малко под четирийсет, с къса кестенява коса и светла кожа.

Той повдигна вежди развеселен.

— Всяка вечер, госпожо. Може ли малко повече подробности?

— Имаш ли снимка? — попитах я аз.

Тя отпусна рамене с разочарование.

— Дори не помислих за това. Имам една в апартамента си, сигурна съм. Защо не се сетих да я взема?

— Не започвай да се самобичуваш. — Обърнах се към хлапето. — Може ли да ми дадеш името и номера ти? — попитах го аз. — А също и на сервитьорката от предишната смяна — добавих към Норма.

Тя наклони глава колебливо.

— Мисля че трябва да я питам, преди да дам такава информация, мила.

Обикновено носех съвсем истинско ламинирано удостоверение за частен детектив, което размахвах, за да развързвам езиците на хората, но Куки ме измъкна от апартамента ми толкова бързо, че дори не се сетих да го взема. Мразех да съм лишена от шанса да го размахвам.

— Мога да ви кажа името на сервитьорката — обади се хлапето с дяволит блясък в очите. — Изи. Номерът й е в мъжката тоалетна, втора кабинка, точно под трогателно стихче за нещастието на мъжете с цици.

Това хлапе си беше сбъркало призванието.

— Мъжките цици са си нещастие. Ами ако дойда утре вечер? На смяна ли си?

Разпери ръце, като сочеше обстановката.

— Изживявам мечтата си, скъпа. Не бих пропуснал за нищо на света.

Отне ми няколко секунди да огледам района. Закусвалнята беше разположена на натоварено кръстовище в центъра. Натоварено в работно време. Мъртвата филмова звезда с меката шапка продължаваше да ме гледа, аз продължавах да не му обръщам внимание. Сега не беше моментът да говоря с някого, когото само аз виждах. След няколко големи глътки от най-доброто кафе, което някога бях опитвала — Норма не се шегуваше — се обърнах към Куки.

— Хайде да поогледаме тук.

Тя за малко да се задави с кафето си.

— Разбира се. Дори не ми дойде на ум. Да поогледаме. Знаех си, че има защо да те доведа. — Тя скочи от стола си и наистина взе, че се огледа. Трябваше да впрегна всички сили, за да не се разсмея.

— Какво ще кажеш да надникнем в тоалетната, Магнум — предложих, преди волята да ме е напуснала и да прихна.

— Точно така — одобри тя и насочи поглед към сервизните помещения. — Добре, можем да започнем оттам.

След секунди влязохме в дамската тоалетна. За щастие, Норма само повдигна вежди, когато започнахме претърсването. Някои хора биха се разтревожили, особено когато проверихме и мъжката тоалетна, която беше най-вече за мъже, но Норма беше печена.

Тя продължи да пълни захарниците и да ни наблюдава с крайчеца на окото си. След подробен оглед на цялото заведение разбрахме, че Елвис не е в сградата. Нито Мими, приятелката на Куки.

— Защо я няма тук? — попита Куки. — Какво мислиш, че е станало?

Пак започваше да изпада в паника.

— Виж написаното пред очите ти.

— Не мога! — изкрещя тя, притеснена докрай.

— Използвай вътрешния си глас.

— Не съм като теб. Не мисля като теб и не притежавам твоите способности — заяви тя, като размахваше ръце. — Не мога да разследвам публично, още по-малко частно. Приятелка ме моли за помощ, а аз не мога дори да следвам единственото й простичко указание, не мога…

Мислех да й ударя шамар, докато разглеждах ясните наскоро написани букви, украсяващи едната стена на дамската тоалетна, но тя беше във вихъра си. Не ми се щеше да я прекъсвам.

След малко тя сама млъкна и погледна към стената.

— О — промълви смутено, — говорела си в буквален смисъл.

— Знаеш ли коя е Джанел Йорк? — попитах я.

Името беше изписано твърде старателно, за да е дело на тийнейджър, вандалстващ на обществено място. Отдолу имаше надпис ХАНА Л2-СЗ-Р27 със същия отчетлив почерк. Това не бяха графити. Беше съобщение. Откъснах едно парче тоалетна хартия и взех химикалка от Куки, за да запиша информацията.

— Не, не познавам Джанел — отвърна тя. — Мислиш ли, че Мими е писала това?

Погледнах в кошчето и извадих оттам наскоро отворена опаковка от перманентни маркери.

— Бих казала, че е твърде вероятно.

— Но защо ще иска да се срещнем тук, а после ще оставя съобщение на стената? Защо да не ми го прати на телефона?

— Не знам, скъпа. — Взех друго парче хартия, за да разровя боклука, но не открих нищо интересно. — Мисля, че наистина е имала намерение да те изчака тук, но нещо или някой я е накарал да размисли.

— О, боже. И какво ще правим сега? — попита Куки с отново нарастваща паника. — Какво ще правим сега?

— Първо — отбелязах аз, докато миех ръцете си, — ще спрем да се повтаряме. Започваме да звучим нелепо.

— Добре — кимна тя със съгласие. — Извинявай.

— След това ще узнаеш колкото може повече за фирмата, в която работи Мими. Собственици. Членове на борда. Директори. Планове на сградата… за всеки случай. И провери това име — подхвърлих, като посочих през рамо към стената.