Вторият гроб отляво

Той се наведе напред.

— Аз пък съм много богат.

Погледнах към Куки за потвърждение. Тя повдигна вежди и кимна.

— Е, добре тогава, изглежда, ще работим заедно. Един момент — вметнах, като мислите ми препускаха една през друга, — колко богат?

— Мисля, че достатъчно.

Ако отговорът му беше още малко по-смътен, щеше да напомня консистенцията на храна в ученически стол.

— Имах предвид дали някой е искал пари от вас напоследък?

— Само братовчед ми Хари, но той винаги ми иска пари.

Може братовчедът Хари да се бе отчаял повече. Или да бе станал по-нагъл. Обмислих информацията за Хари и попитах:

— Сещате ли се за още нещо? Нещо, което да обяснява поведението й?

— Не, няма друго — отвърна той и подаде кредитната си карта на Норма. И двете с Куки нямахме с какво да платим допълнителните кафета, още по-малко порциите мучо гранде, и вече кроях план да предложа пантофите зайци в замяна…

— Господин Джейкъбс — казах, придавайки си вид на сериозен човек, — трябва да ви призная нещо. Много съм добра в преценяването на хората и, без да се обиждате, вие премълчавате нещо.

Той започна да хапе долната си устна, вина и разкаяние се излъчваха от порите му. Не чак като „убих жена си и зарових тялото й в задния двор“, а от сорта „знам нещо, ама не ща да го кажа“.

С шумна въздишка наведе глава и я обхвана с ръце.

— Мислех, че тя има връзка.

Бинго.

— Е, това е нещо. Може ли да ми обясните кое ви накара да мислите така?

Твърде изтощен за големи усилия той едва-едва повдигна рамене.

— Просто държанието й. Беше станала толкова отчуждена. Попитах я, а тя се изсмя и каза, че съм единственият мъж в живота й, защото нямала намерение да търпи и друг.

При това положение беше нормално да подозира изневяра, предвид голямата промяна у Мими напоследък.

— О, и една нейна приятелка умря наскоро — добави той след кратък размисъл. Сбърчи вежди, като че се опитваше да си припомни подробности. — Съвсем бях забравил. Мими каза, че е била убита.

— Убита? Как? — попитах аз.

— Съжалявам, не си спомням. — От него се понесе нова вълна на вина.

— Близки ли бяха?

— Тъкмо там е работата. Били са съученички в гимназията, но не са поддържали връзка. Мими не беше споменавала за нея, докато не умря, затова се изненадах, че толкова се разстрои. Беше съкрушена, въпреки че…

— Въпреки че? — подканих го, когато отново се замисли. Тъкмо започваше да става интересно. Не можеше да млъкне точно сега.

— Не знам. Беше затормозена, но не точно защото е загубила приятелката си. Беше различно. — Челюстта му се движеше, докато ровеше в спомените си. — Тогава не му придадох голямо значение, но честно казано, тя не беше изненадана от факта, че приятелката й е била убита. Тогава я попитах дали иска да отиде на погребението, и, боже, какво беше изражението й. Все едно й бях предложил да удави котката на съседите.

Да си призная, това с удавянето на съседската котка не ми помогна много.

— В смисъл, че беше сърдита ли?

Той примигна и се втренчи в мен. За дълго. Достатъчно дълго, че да ме накара да проверя с език дали по горните ми зъби не се е закачило нещо.

— Беше ужасена — каза най-сетне той.

По дяволите, искаше ми се да може да си спомни името на жената. И защо Мими не се е изненадала, че е била убита? Обикновено убийствата силно изненадват хората.

Като стана дума за имена, реших да попитам за това, написано на стената в тоалетната. След като не открих нищо по зъбите си, рекох:

— Мими споменавала ли е Джанел Йорк?

— Това е тя — каза той изненадан. — Това е убитата приятелка на Мими. Откъде знаете?

Не знаех, но това, че той си мислеше, че знам, ме караше да изглеждам добра.

Глава 2

„Не пресичайте протонните потоци! Никога!“1

Стикер върху броня на кола

— Кое радио си пуснала? — попитах, като се пресегнах да намаля звука, докато Куки караше към къщи. „Моята малка светлинка“ беше твърде ведра за атмосферните условия в момента.

Тя натисна бутона „Търсене“.

— Не знам, обикновено пускат класически рок.

— О! На старо ли купи тази кола? — попитах, като си мислех за мъртвеца в багажника и се чудех как се е озовал там. Още не можех да разбера дали Куки е била черна вдовица, преди да ме срещне. Черната коса я имаше. Наскоро я подстрига. Дали не беше дегизировка? Да не говорим за лошотията й сутрин, преди да си е изпила кафето, която превръщаше вандалството на шосето в алтернатива на една по-нормална и щастлива Куки. Мъртвите рядко оставаха на Земята без конкретна причина. Мъртвецът в багажника най-вероятно беше умрял от насилствена смърт и ако щях да му помагам да премине, трябваше да разбера как и защо.

— Да — отвърна разсеяно тя. — Поне знаем, че трябва да започнем с Джанел Йорк. Да се обадя ли на чичо ти за нея? И може би на съдебния лекар?

— На всяка цена — потвърдих аз свръхбезгрижно. — Та откъде я купи?

Тя ме погледна със сключени вежди.

— Какво да съм купила?

Свих рамене и погледнах през прозореца.

— Колата ти.

— От „Домино Форд“. Защо?

Разперих ръце.