Вторият гроб отляво

Внезапно изражението й се промени в обвинително.

— И щеше да ме оставиш да си карам колата с труп в багажника кой знае докога?

— Какво? — изсумтях. — В никакъв случай. Не и за постоянно. Само за няколко дни, докато разбера кой е той.

Тя пристъпи напред, докато не застанахме лице в лице.

— Това е ужасно нередно по хиляди причини.

После се обърна и пое пеша към къщи.

Мътните го взели. Заприпках се след нея, смаяна как една едра, ядосана жена може да измине толкова голямо разстояние за толкова кратко време.

— Куки, не можеш да ходиш пеша до вкъщи. Още е тъмно. И сме на „Сентрал“.

— Предпочитам да срещна десет престъпници в дузина тъмни улички, отколкото да карам онази кола. — Тя посочи назад, без да спира да крачи.

Направих бърза сметка наум и попитах:

— А какво ще кажеш за тъмните паркинги? Или за тъмните безистени? Там също си е страшничко, а?

Тя вървеше напред, решена да продължи възвишената си мисия да се махне от мъртвеца, като се остави да я намушкат за петте долара в задния й джоб. Въпреки че не схващах логиката й, разбирах страха й. Всъщност… не, не го разбирах.

— Куки, около мен постоянно има мъртъвци. Постоянно са в офиса, в приемната, мотаят се около кафеварката. Защо това се превръща в проблем точно сега?

— Точно заради това. Около теб постоянно има мъртъвци. Не около мен. И не в колата ми.

— Тогава май е по-добре да не ти казвам за малкото момче в апартамента ти, а?

Тя се закова стъписана.

— Не. Ясно. Забрави, че съм го споменала — изговорих бързо.

— Има мъртво момче в апартамента ми?

— Не през цялото време.

Тя поклати глава и пак хукна напред, а аз едва я догонвах с пантофите си зайци. С въздишка заключих, че физическото усилие ми идва в повече. Щеше да се наложи по-късно да го компенсирам с торта.

— Не мога да повярвам, че в апартамента ми има мъртво момче, а ти не си ми казала.

— Не исках да те тревожа. Мисля, че си пада по Амбър.

— Боже мой — простена тя.

— Виж — казах, като хванах якето й, за да я накарам да спре, — нека само закараме колата ти вкъщи и ще се справя с това. Не можем да я оставим там. Някой ще я открадне.

Очите й проблеснаха.

— Мислиш ли? Не, почакай. Може би трябва да се върна и да оставя ключовете вътре. Да ги улесня.

— Е, това е хитро.

Тя се отправи към колата си, водена от нова цел. Притеснявах се мъничко. Но поне сега се движеше в правилната посока.

— Ако не броим онзи път, когато правих голото къпане с клуба по шах — подхвърлих леко задъхана, — това беше най-натоварената нощ в живота ми.

Погледнах нагоре замислено, обърках си крачката, залитнах, запазих равновесие и се огледах, сякаш всичко това го бях направила умишлено, преди да кажа:

— Не, връщам си думите назад. Мисля, че най-натоварената нощ в живота ми беше, когато помогнах на баща ми да разреши случая с газовата експлозия, убила трийсет и двама души. А когато случаят беше приключен, всички те искаха да преминат. Едновременно. Всички тези емоции, бушуващи в мен по едно и също време, продължиха цяла нощ.

Куки позабави крачка, но още не поглеждаше към мен. Не можех да я виня. Отдавна трябваше да й кажа за момченцето. Не беше честно да укривам подобна информация от нея.

— Ако не беше онзи човек, който беше видял колежанин да поврежда тръбите за газ, случаят можеше да остане неразрешен. Но аз бях само на седем години — продължих да обяснявам, за да разсея Куки с неангажиращ разговор. — Трудно ми беше да разбера някои неща. Хей, поне колата ти е непокътната. — И посочих към нея.

Тя забърза към тауруса си, после се обърна към мен.

— Съжалявам, Чарли — промълви.

Спрях и я погледнах с подозрение.

— Да не се каниш да изтърсиш някой мръсен виц? Преситих им се още като бях на дванайсет.

— Побърквам се от този труп в багажника ми…

— Мъртъв човек. Мъж.

— … а ти полагаш всички старания. Никога не си ми разказвала този случай.

— Кой случай? — попитах, все още изпълнена с подозрение. — Този с експлозията ли? Не беше нищо особено. — Трябваше да й разправя нещо, та да я разсея от мъртъвците, дето щъкаха наоколо.

— Нищо особено? Ти си като супергерой без пелерината.

— О, това беше много мило. Къде е уловката?

Тя се усмихна.

— Няма уловка. Само ми кажи, че в багажника ми няма труп.

Неохотно взех ключа и отворих капака на багажника.

— Няма труп в багажника ти.

— Чарли, можеш да ми кажеш. Всичко е наред.

Аз примигвах изненадано. Нямаше го.

— Не, наистина — казах, докато се взирах. Отстъпих назад, за да разгледам по-добре и се натъкнах на нещо студено и неподвижно. Температурата около мен падна и по гръбнака ми полазиха тръпки. Беше като да влезеш във фризер, но не исках да тревожа Куки. Отново.

— Нищо — повторих и свих рамене. — Кьорав мъртвец няма тук.

Тя сви уста, за да покаже, че е наясно. Мръднах встрани и се огледах, сякаш проучвах околността. С периферното си зрение мернах върлинестия мъж, извисяващ се до рамото ми. Мъртвецът от багажника се взираше в мен, без да ме вижда, със съвършено лишено от емоции лице.

— До теб ли е застанал? — попита Куки.

Явно съм го погледнала твърде настойчиво, защото тя прозря зад безгрижната ми фасада. С виновна въздишка на признание кимнах.