Вторият гроб отляво

Чувство на наслада пропълзя по гръбнака ми и се спусна до корема. Рейес ме наричаше Дъч от деня на раждането ми и още не бях разбрала защо. Той беше като пустинята, чист и прекрасен, жесток и непрощаващ, с обещание за съкровище зад всяка дюна, за бистра вода, скрита под самата повърхност.

Извъртях се с лице към него. Той не пожела да отстъпи и на милиметър, така че трябваше да отдръпна глава, за да го огледам, да попия образа му в себе си. Тъмната му коса се къдреше леко над ушите и бе надвиснала над челото, малко разбъркана. Миглите му — толкова гъсти, та винаги изглеждаше сякаш току-що се събужда — засенчваха ясните кафяви очи. И все пак в тях личеше палав блясък. Погледът му ме обходи, забави се, когато стигна до устата ми и потъна в долината между Опасност и Уил Робинсън. После се вдигна, срещна моя и в този момент разбрах истинското значение на съвършенството.

— Изглеждаш по-добре — подхвърлих безгрижно. Дълбоките рани, които изглеждаха толкова опасни, бяха напълно изчезнали. Главата ми се замая от смесицата на облекчение и загриженост.

Той повдигна брадичката ми и прокара пръсти по шията ми, там където беше още подуто след кратката сценка под душа. Имаше здрава хватка.

— Съжалявам за това.

— Искаш ли да ми обясниш?

Той наведе глава.

— Помислих те за друг.

— За кого?

Вместо отговор той постави върховете на пръстите си върху точката на пулса. Изглежда се наслаждаваше на усещането, на доказателството за живот, течащ във вените ми.

— Демоните, за които ми разказа ли? — попитах.

— Да. — Каза го толкова спокойно и небрежно, та човек би си помислил, че най-редовно е подлаган на посегателства от демони. Беше ми разказал за тях едва миналата седмица, когато открих кой е всъщност. Бях решила, че се изразява метафорично. Очевидно не.

— Те да не би… — Спрях по средата на изречението и преглътнах мъчително. — Добре ли си?

— В безсъзнание съм — отвърна той, приближи се още повече и навлажни плътните си устни с език.

Стомахът ми се преобърна, но само отчасти заради езика.

— Ти си в безсъзнание? В какъв смисъл?

Той се бе опрял на плота от двете ми страни и аз се намирах в плен на жилестите му ръце.

— В смисъл, че не съм буден — поясни, миг преди да захапе ухото ми точно толкова силно, че тръпки да плъзнат по цялата ми кожа.

Плътният тембър на гласа му вибрираше в костите ми и ги размекваше отвътре. Мъчех се да се съсредоточа върху думите му, вместо върху вълнението, което предизвикваше у мен с всяка сричка, с всяко докосване. Той беше като хероин, покрит с шоколад, а аз — безнадеждно пристрастена.

Бях го усещала в себе си и преди. Бях се озовавала в рая за кратко, и усещането бе толкова нереално, толкова разтърсващо, та бях сигурна, че никога и с никой мъж не бих могла да имам истинско изживяване. Наистина, кой би могъл да се сравнява със същество, създадено от красота и грях, съчетани в едно от изгаряща чувственост? Той беше бог сред мъжете. Проклятие.

— Защо не си буден? — попитах, като с усилие пренасочих мислите си. — Рейес, какво се случи?

Беше зает да си проправя път с език и зъби към ключицата ми, горещата му уста предизвикваше сеизмична активност във всяка точка на контакт.

Никак не ми се искаше да го прекъсвам, но…

— Рейес, слушаш ли ме?

Той вдигна глава със сладострастна усмивка, стаена в ъгълчетата на устните му, и отговори:

— Слушам.

— Кое? Притока на кръвта в интимните си части ли?

— Не — отвърна ми с лек дрезгав смях, от който ме обзеха горещи тръпки. — Туптенето на сърцето ти. — Той се наведе отново и продължи с изгарящите си нежни ласки.

— Сериозно, Рейес, как пострада?

— Болезнено — пошепна в ухото ми.

Усетих стягане в гърдите от отговора му.

— Я спри за малко — казах и стиснах китката на ръката, която правеше невероятни неща с тайните ми местенца.

Той извъртя ръката си и преплете пръсти с моите.

— Поставяш ме на изчакване ли?

— Да — отвърнах с накъсана въздишка.

— И ако не го изпълня, ще ме напляскаш ли?

Избухнах в смях, преди да успея да се въздържа.

— Рейес — заувещавах го. — Трябва да поговорим.

— Говори тогава — каза той, като милваше китката ми с палец.

Аз го побутнах с показалец по рамото.

— Нека го кажа по друг начин. Ти трябва да говориш. Моля те, кажи ми какво се случи. Защо си в безсъзнание?

Той издиша бавно и се отдръпна назад, за да фокусира бистрите си кафяви очи върху моите.

— Миналата седмица ти казах, че ме откриха.

— Демоните.

— Да.

— Какво искат?

— Същото, което и аз — каза той, докато очите му поглъщаха тялото ми, — но вероятно с друг мотив.

Вече ми беше обяснил, че те искат мен, портала, пътя към рая. Нямах представа, че биха стигнали до такива крайности.

— Жив ли си още?

— Материалното ми тяло е като твоето. Не е лесно да бъде убито, доста по-трудно е, отколкото при повечето хора.

Облекчение заля всяка клетка на тялото ми. Поех дълбоко въздух и го подканих:

— Кажи ми какво става. Точно.

— Точно. Добре, чакат да се случи точно едно от две неща.

— И те са?