Вторият гроб отляво

— Тялото ми да умре, така че да могат да ме приберат обратно в ада, или ти да ме откриеш. Първото би им дало достъп до ключа — каза той и посочи с кимване плавните линии на татуировките по тялото си. Невероятно, но татуировките му бяха карта за портите на ада. Без нея рискованото пътуване през празнотата на вечността рядко свършваше добре за което и да било създание, опитващо се да избяга. — А другото би им осигурило достъп до рая. — Той ме погледна право в очите. — И двете биха ги направили невероятно щастливи.

— Тогава ми кажи къде е физическото ти тяло и можем… не знам, да те скрием.

Той поклати унило глава.

— Боя се, че не мога да го направя.

Веждите ми се смръщиха.

— Как така да не можеш? Рейес, къде си?

Невесела усмивка изкриви крайчеца на устата му.

— На сигурно място.

— Защитен си от демоните? — попитах, изпълнена с надежда.

— Не, ти си защитена от демоните.

Той отново устреми устни към шията ми, но аз се дръпнах.

— Значи те знаят къде си? Опитват се да те убият?

Неговите теории ми звучаха като най-ужасния ми кошмар.

Ранена и беззащитна някъде, където безумец се опитва да ме убие. Досега не ми бе хрумвало, че виновникът може да е с демоничен произход, но с новата информация бих могла да ъпдейтна кошмара си относно присъствието на злото. Прекрасно.

С шумна въздишка той отстъпи назад и се отпусна върху стола зад компютъра ми, като качи крака върху бюрото и ги кръстоса при глезените.

— Наистина ли искаш да водим този разговор? Може би нямам много време.

Сърцето ми заблъска в гърдите. Зачудих се колко ли време има. Колко време имахме ние. Нямах маса и столове, но разполагах с барплот и две високи табуретки. Седнах на едната и се обърнах към него.

— Защо не искаш да ми кажеш къде си?

— По много различни причини. — Очите му се плъзнаха по мен и сякаш спуснаха огнен воал. Беше способен да разпали най-съкровените ми желания само с един поглед. В този момент се зарекох повече да не чета любовни романи на светлина от свещ.

— Ще ми кажеш ли причините или да отгатвам?

— Ще ти кажа, защото не мога да остана цял ден.

— Е, поне стигнахме донякъде.

— Първата е, защото това е капан, Дъч. Устроен само и единствено за теб. Защо иначе мислиш, че не са ме убили още? Искат да ме търсиш, да ме намериш. Помни, докато ти не ги виждаш и те не те виждат.

Беше го споменал и преди, но беше трудно за осмисляне. Да не говорим колко беше обезпокоително.

— Ами ако ги видя? — попитах.

Той отново ме изпи с поглед.

— Да кажем просто, че е трудно да останеш незабелязана.

— Ами значи ще действаме инкогнито. Като „Тюлените“ от флота или като частите за бързо реагиране.

— Не става така.

— Това не ме устройва. — Свих ръце в юмруци. — Трябва да опитаме. Не можем просто да ги оставим да те убият.

— Не си чула втората причина.

Това прозвуча злокобно.

— Добре, тогава ми я кажи. — Скръстих ръце и зачаках.

— Няма да ти хареса.

— Голямо момиче съм — рекох и вирнах брадичка. — Ще го понеса.

— Добре тогава. Ще оставя физическото си тяло да умре.

Всеки мускул в тялото ми застина.

— Не ми трябва кой знае колко — продължи той и безстрастно сви рамене. — Само ме бави, а и както видя, прави ме уязвим срещу нападения.

— Но в онази стая, когато се събуди от комата, ти изчезна. Дематериализира човешкото си тяло.

— Дъч — каза той и ми хвърли укорен поглед изпод тъмните си мигли, — дори аз не мога да направя това.

— Тогава как изчезна? Видях записа.

— Мога да въздействам на електронни устройства, когато поискам. И ти можеш, ако се концентрираш.

А аз пък да не знам.

— Помислих си, че…

— Сбъркала си — отсече той с тон, нетърпящ възражение. Ставаше сприхав, когато страдаше.

— Хубаво, сбъркала съм. Свръхестествените създания не вървят в комплект с наръчник за употреба.

— Точно така.

— Но това не е причина да оставиш материалното си тяло да умре. Какво ще стане с теб тогава? Нали каза, че ако умреш, ще те приберат обратно в ада.

— Дори и те не знаят дали ще могат да ме приберат в ада или не. Само се надяват на това. Предполагам, че има един сигурен начин да разберат — заключи той и предизвикателно повдигна вежди.

— Почакай, ти не знаеш ли какво ще се случи? Ами ако успеят да те приберат?

Той сви рамене.

— Нямам представа. Но е съмнително.

— А ако все пак успеят? Ако бъдеш изпратен обратно?

— Няма такава вероятност — упорстваше той. — Кой е тоя, дето би ме изпратил?

— Боже! Не мога да си представя, че искаш да поемеш такъв риск.

— По-рисковано е да съм жив тук, на Земята, Дъч — изрече той с остра нотка в гласа. — И аз не искам повече да поемам този риск.

— Рисковано за кого?

— За теб.

Отговорът му ме разстрои и озадачи още повече.

— Не разбирам. Защо да е рисковано за мен?

Той зарови ръце в тъмната си коса. От това тя стана още по-рошава и секси и това ме разсея за момент.

— Те са демони, Дъч. А във вселената има само едно нещо, което искат повече от душите на хората.

— Закуска бурито в „Мачо Тако“?

Той се изправи и се извиси пред мен.

— Искат теб, Дъч. Искат портала. Знаеш ли какво ще се случи, ако те открият?

Прехапах долната си устна и повдигнах рамо.

— Ще имат достъп до рая.

— Не мога да допусна това да се случи.