Вторият гроб отляво

— Ако ти ме намериш и той ще ме намери. И ще се върна в затвора, без значение кого познаваш.

Ето отново.

— Кой ще те намери?

— Онзи тип, когото чичо ти е лепнал за теб.

Това направо ме шашна.

— За какво говориш?

— Чичо ти е пуснал опашка подир теб, вероятно с надеждата, че ще се появя.

— Чичо Боб ми е прикрепил опашка? — попитах втрещена.

— Не се ли предполага, че трябва да забелязваш подобни неща? Че ги засичаш? — Той ми намигна закачливо.

— Променяш темата — отвърнах, като се опитвах да се съвзема от намигването.

— Извинявай. — Той стана сериозен. — Добре, значи искаш да остана жив, защото има само бегла вероятност да бъда пратен отново в ада. Правилно ли обобщих?

— Рейес, ти си избягал от там. Ти си създанието, сътворено с карта върху тялото, водеща до портите на ада. Ти си ключът към свободата им и си им избягал. Бил си техен предводител, най-могъщият им воин и си ги предал. Какво мислиш, че ще се случи, когато те върнат обратно? Да не споменаваме факта, че ако бъдеш върнат, баща ти, който между другото случайно е Сатаната, ще има ключа, с който сам ще може да избяга от ада.

— Ако.

— Точно заради това ако не искам да рискувам. Адът трябва да е доста мъчителен и без да си обществен враг номер едно. А и рискът Сатаната да се измъкне… — Скръстих ръце. — Кажи ми къде си.

— Дъч, не можеш просто да ме последваш. Дори и да можеш да ги победиш всичките…

— Защо продължаваш да повтаряш това? — попитах ядосано. — Аз съм ярка светлина, привличаща мъртвите, за да преминат през мен. Един вид мухоловка. Унищожителка на демони не е част от служебната ми характеристика.

Лека усмивка се плъзна по красивото му лице и някак си успя да накара коленете ми да затреперят.

— Ако имаше дори бегла представа за това, на което си способна, светът щеше да се превърне в опасно място.

Не чувах подобно нещо за първи път, но беше формулирано все така неясно.

— Защо не ми кажеш тогава? — попитах, като знаех, че няма да го направи.

— Ако ти кажа на какво си способна, ще имаш предимство. Не мога да поема този риск.

— Какво бих могла да ти сторя, да му се не види?

Той се изправи с ръмжене и ме придърпа към себе си.

— Боже, какви неща ме питаш, Дъч.

Обгърна врата ми с дългите си пръсти и вдигна брадичката ми нагоре с палец миг преди да прилепи уста към моята. Целувката веднага се превърна от колеблива в настоятелна. Езикът му се плъзна в устата ми и аз изпитах наслада от вкуса му, от естествения му аромат. Отпуснах се в прегръдката му, отметнах глава назад, за да стане целувката по-дълбока и с все сила се вкопчих в широките му рамене.

Едната му ръка бе на тила ми, а другата ме притегляше, докато ме изтласкваше назад и ме прилепи към стената. С едната си ръка хвана моите и ги притисна над главата ми, а с другата ръка започна да ме милва. Обхвана Опасност, леко погали върха й, докато тя се втвърди и аз не можах да възпра сподавения стон, който излезе от устните ми.

Той се усмихна, наведе глава и прилепи горещата си уста към пулсиращата ми вена. В корема ми кипна разтопена лава и изпрати разтърсващи тръпки по цялото ми тяло. Борех се за сила да го спра. Честна дума, това беше нелепо. Пълната ми липса на контрол, що се отнасяше до Рейес, бе достойна за окайване. Какво от това, че беше син на Сатаната, най-красивото създание, вървяло някога по райските пътеки? Какво от това, че бе сътворен от топлината на хиляда звезди? Какво от това, че разпалваше вътрешностите ми?

Трябваше да се заловя за нещо реално. И то не за мъжките атрибути на Рейес.

— Почакай — промълвих, когато езикът му ме разтрепери до самата ми сърцевина. — Длъжна съм да те предупредя.

— О? — Той се дръпна леко назад и ми отправи бавен, чувствен поглед.

— Няма да ти позволя да оставиш физическото си тяло да умре.

— И вярваш, че ще ме спреш? — попита той със скептична нотка в гласа.

Оттласнах го от себе си, взех чантата си и се насочих към вратата. Точно преди да я затворя, хвърлих през рамо поглед към него и заявих:

— Ще те намеря.

Глава 4

„Ако има колела или тестиси, ще береш ядове с него.“

Стикер върху броня на кола

Заключих вратата след себе си, като на практика оставих сина на Сатаната в апартамента си. Сам. Раздразнен. И много вероятно — сексуално разочарован. Дълбоко в себе си таях надеждата, че не съм го ядосала. Много гадно би ми станало, ако вземеше да подпали апартамента ми.

Ама пък той се държеше нелепо. Абсолютно нелепо. Цялата тази история ми припомни времето в началното училище, когато най-добрата ми приятелка каза: „Момчетата са гадни и трябва да ги замеряме с камъни“.