Вторият гроб отляво

Другият агент направи същото, като с една ръка пое моята, а в същото време с другата показа за миг картата си. Двамата действаха в синхрон. И си приличаха като братя. Въпреки че единият беше няколко години по-възрастен, имаха еднакви руси, късоподстригани коси и прозрачно сини очи, които в друга ситуация не биха изглеждали така зловещи, както ми се струваха сега.

— Аз съм агент Фостър — представи се първият, — а това е специален агент Пауърс. Разследваме изчезването на Мими Джейкъбс.

При споменаването на Мими Куки събори моливника. Не беше болка за умиране, докато в опита си да го вдигне, не бутна една лампа. Моливи и други канцеларски материали се пръснаха наоколо, лампата стигна половината разстояние до пода, удари се в предната страна на бюрото и увисна на кабела. Стресната от звука, Куки го дръпна твърде силно и лампата подскочи нагоре, блъсна се в гърба на монитора на компютъра й и събори виенската порцеланова фигурка на куче, която Амбър й бе подарила за Коледа.

Сръчно.

След петминутния трейлър на „Пазете децата от домашни злополуки“ — месеци наред щях да се хиля при спомена за това — се обърнах към нашите посетители.

— Елате в кабинета ми, моля.

— Разбира се — каза агент Фостър, докато гледаше Куки, сякаш трябваше да бъде държана под ключ.

Докато ги водех, й хвърлих възможно най-изумения си поглед. Тя сведе очи. За щастие виенското куче се приземи в кошчето за боклук върху купчина хартии и не се счупи. Тя го извади, като продължаваше да извръща поглед.

— Съжалявам, но мисля, че не познавам никаква Мими Джейкъбс — казах аз, докато си сипвах кафе, а те се настаняваха на столовете пред бюрото ми. Куки беше винаги на линия с прясно кафе и топла прегръдка. Или беше с топло кафе и прясна прегръдка. И в двата случая си беше чисто злато.

— Сигурна ли сте? — попита Фостър. Той беше от наперените младоци. Не си падах по наперени младоци, но с всички сили се опитвах да преодолея първото си впечатление. — Изчезнала е преди близо седмица, а на бюрото й е намерен единствено тефтер с надраскани вашето име и номера ви.

Трябва да беше записала номера и името ми, когато е говорила с Куки. Обърнах се към тях, като бърках невинно кафето си.

— Щом Мими Джейкъбс е изчезнала преди почти една седмица, защо идвате чак сега?

По-възрастният, Пауърс, се напрегна, вероятно заради това, че отговорих на въпроса с въпрос. Очевидно беше свикнал на въпросите си да получава отговори. Глупав заек.

— Не обърнахме голямо внимание на бележката, докато не разбрахме, че сте частен детектив. Мислехме, че ви е наела.

— Да ме е наела за какво? — попитах в опит да се сдобия с информация.

Той се размърда на стола си.

— Точно това искаме да разберем.

— Да не би да е имала неприятности? Може би във фирмата, в която е работела?

Двамата мъже се спогледаха. В друг случай бих извикала еврика. Наум поне. Но имах чувството, че им подхвърлих идеалната изкупителна жертва. Знаеха нещо, което нямаше да ми кажат.

— И ние мислихме за това, госпожице Дейвидсън, но ще ви бъдем признателни, ако тази информация си остане между нас.

Значи не беше фирмата. Една възможност отпадна, оставаха още двайсет и седем хиляди.

Очевидно доволни, двамата се изправиха. Фостър ми подаде визитна картичка.

— Ще ви помолим да ни се обадите, ако тя се опита да се свърже с вас. — В тона му се долавяше съвсем бегла предупредителна нотка. Опитах се да сдържа кикота си.

— Непременно — отвърнах, докато ги изпращах. Спрях се, преди да отворя вратата, която отделяше офиса на Куки от моя. — Съжалявам, че не ви бях от голяма полза и вече трябва да тръгвате.

Фостър прочисти гърло неловко, когато аз се поколебах още малко.

— Добре. Ще ви потърсим, ако имаме нужда от още нещо.

Те чакаха зад мен, докато бавно завъртях топката на бравата, поразклатих я малко и отворих вратата. Куки пишеше на компютъра. Доколкото я познавах, сигурно беше слушала разговора ни по интеркома.

— Госпожице Дейвидсън — рече Фостър и докосна въображаема шапка на излизане.

След като агентите си отидоха, Куки ме изгледа нервно.

— Да трополиш с топката на бравата беше хитро.

— О, да, грациозна моя. А ти не можа ли да събориш още нещо?

Тя цялата се сгърчи при това напомняне.

— Мислиш ли, че подозират нещо?

Сетих се за доста възможни отговори: „Ъхъ. Мислиш ли? Стига да не бяха пълни идиоти“.

— Да — казах вместо това и директния ми тон включваше горното.

— Но не трябва ли да работим с тях, вместо срещу тях? — попита тя.

— Точно сега не.

— Защо не?

— Най-вече, защото не са федерални агенти.

Тя пое бавно дъх.

— Откъде знаеш?

— Честно ли? — попитах я. Най-малко ми се искаше да обяснявам как разбирам, че някой лъже. За хиляден път.

— Ясно — поклати глава тя, — извинявай. — После ахна. — Знаела си, че не са истински федерални агенти?

— Имах известни съмнения.

— И въпреки това ги пусна в офиса си? Остана сама с тях?

Съмненията ми невинаги се оправдават.

Тя поразсъждава над това за момент и се успокои.

— Вярно. Помниш ли, като се спречка с пощальона и…

Вдигнах ръка, за да я накарам да спре. Някои неща бе по-добре да останат неизречени.