Възмездие

— Мередит — казах аз с възможно най-спокойния тон, който успях да постигна, — току-що ни казахте, че сте знаели къде отива Рейчъл и не бихте казали на никого. Знаем репутацията ви и сме сигурни, че не бихте го направили.

— Аз съм съдебен служител — каза тя.

— А аз съм сигурен, че щом работите с Мик Уилсън, значи сте дяволски добра. Той е доста взискателен човек.

Тя се разсмя.

— Това е доста скромен начин да опишете един неумолим перфекционист в работата си, но да — поласкана съм от възможността да работя с някого от калибъра на Мик.

— Добре, нека да се върнем към онази нощ — казах аз. — Какво направихте, след като беше произнесена присъдата?

— А вие какво мислите? — каза тя и сви пръстите на дясната си ръка в „С“, след което ги вдигна към устата си няколко пъти.

Въпреки ранния час Мередит изглеждаше страхотно без грим и с рошава гъста коса. Бих се обзаложил, че някой толкова привлекателен не би пил сам.

— Така бих направил и аз — отбелязах аз, — щях да намеря някой бар и да удавя мъката. С кого излязохте онази вечер?

— Само вътрешни хора, колеги. Някои от тях знаеха къде ще се крие Рейчъл, някои не. Загубата на делото беше много тежка и да, всички се поотрязахме, но не сме говорили за това къде отива Рейчъл. Предимно мрънкахме и ревяхме заради Магьосника.

— За какво?

— Заради Магьосника — Денис Уолок, адвоката на защитата. Той изцяло приложи правната си магия върху съдебните заседатели и ги убеди, че има основателни съмнения във вината й. Направи го за каузата и безплатно. Рейчъл извади късмет, че избра него.

Наистина късмет. Ако си беше намерила някой друг адвокат, щеше да бъде осъдена и щеше да си остане на сигурно място в затвора, а не да бъде отвлечена два дни преди истинският убиец да си признае. Шапки долу за господин Магьосника!

— Извинете ме — каза Кайли, която разсеяно разглеждаше малката всекидневна, докато аз се занимавах с Мередит. — Кой е този?

Тя взе поставената в рамка черно-бяла фотография от края на масата и я донесе, за да мога да я видя. Беше полицай в униформа на Нюйоркската полиция.

— Това е баща ми — отвърна Мередит. — Беше убит при изпълнение на служебните си задължения.

— Съжалявам — каза Кайли. — Как се е случило?

— Работел под прикритие и се опитвал да разбие банда руски трафиканти на оръжие. Прикритието му обаче не сработило и го убили — каза тя и замълча за момент.

— Но не и преди той да убие двама от тях. Дадоха му медал за храброст.

Взех снимката от ръката на Кайли. На нея се виждаше хубав мъж в средата на тридесетте, който ужасно много приличаше на полицая, с когото бях вдигал наздравици предишната вечер. От този момент нататък вече не ми трябваше кафе. Адреналинът в кръвта ми полудя.

— Как се казваше баща ви? — попитах аз.

— Дейвид. Дейвид Кейси.

Мислено се изритах здравата.

— Познавам един детектив Дейв Кейси. Работи в „Противодействие на престъпността“ — казах аз.

Тя се усмихна, явно с гордост.

— Това е брат ми. Откъде го познавате?

— Той много ни помогна. Добро момче е — казах аз. — Мислите ли, че е възможно да сте споменали нещо за Рейчъл пред него?

— Не. Онази вечер почти не говорих с Дейв. Прибрах се у дома с приятеля си.

— А на него казахте ли нещо? — попита Кайли.

Стараеше се да прозвучи неангажиращо, но Мередит веднага превключи на защитна вълна.

— Не — категорично заяви тя. — Искам да кажа — не знам. Бях много зле. Накрая се напих до безпаметност.

Дойде моментът Кайли да премине в настъпление.

— Значи може и да сте казали нещо, но не си спомняте? — попита я тя.

— Звучите повече като адвокат, отколкото като ченге. Може и да съм казала нещо… но е много малко вероятно.

— Но е възможно под влияние на алкохола нещо да ви се е изплъзнало — усмихна се Кайли. — Нали се сещате, неволно.

Мередит се хвана за думата неволно.

— Кой знае? Разбира се, възможно е да съм казала нещо неволно пред него, но всичко е наред. Той също е полицай. Познавам го още от дете. Той е партньорът на брат ми. Ако познавате Дейв, значи вероятно познавате и него — детектив Бел. Гидън Бел.

74.

Това беше вторият удар за по-малко от час, само че този път беше лично. Още щом се качих в колата, изригнах:

— Аз съм идиот!

— Недей да си приписваш всички заслуги — отвърна Кайли. — Аз също се хванах на глупостите им. И двамата сме идиоти.

— Гоним грешната двойка ченгета.

— Знам, Зак. Разбрах го и сама.

— Сега се сещам за някои неща още при въртележката. Те ми казаха, че са прекарали цялата нощ, работейки под прикритие в парка, а моята първа мисъл беше: Извадих късмет. Партньорката ми още я няма, затова боговете от „Убийства“ ми пращат две умни ченгета, които да ме спасяват.

— Те определено са умни — отбеляза Кайли. — Мислиш ли, че и Мередит е в играта?