За подмяна

Беше война срещу демони, водена от хора, също превърнали се в демони. Онези от нас, които се върнаха, отнесоха това в душите си: фактът, че всеки — твоят приятел, дори твоят брат — може при дадени обстоятелства да се превърне в нещо, което не искаш да повярваш, че съществува. Убедиш ли се веднъж, че това е възможно, никога вече няма да възприемеш въпросния човек по друг начин. Понякога се питам какво всъщност направихме с Междината. Тя едва ли е била такава открай време. Макар че може и да е била, а цялата вина си е била единствено в нас — в това, че се бяхме стоварили там с погрешно отношение и че бяхме използвали съзнанието си за неща, за които е било по-добре да си останат погребани в подсъзнателното.

Разбирам, че тези мисли са несвързани, и съм наясно, че това в никакъв случай не може да бъде прецизен доклад за случилото се тогава. За съжаление това е най-доброто, на което съм способен, защото такива са най-свързаните ми спомени от онези времена. Знам, че сигурно би помогнало да се върна в мислите си към онова, което съм правил, и да се опитам да подредя нещата, но няма да го направя. Няма да е справедливо по отношение на истината. Свързаност, ред, хронологичност — Междината е мястото, където научаваш, че в тези три думи може и няма никакъв смисъл. Мястото, където познавах един, който „го нямаше“ три дни — цели три дни. Виждахме, че „го няма“ и нямахме друг избор, освен да го приемем. Човек се научава да приема това. То е част от ежедневието ти, свикваш с него. И все пак три дни!…

Та, като се върна, той беше съвсем различен. Да „те няма“ не е като да спиш или да си в безсъзнание. Не, буден си, но си на друго място. Когато е за късо, няма нищо страшно, мисля, че не е опасно. Но онези три дни… те го бяха променили. Момчето опитваше да ни разкаже какво е било, искаше му се да го изговори, да се освободи… Така и не успя. Където и да се бе намирал, явно е било прекалено дълбоко. Понякога споменаваше, че изглеждало съвсем различно. Докато тялото му било с нас, споделяше той, душата му се намирала другаде, на друго място, макар и не по-добро. Не знам какво да кажа, но помня, че тогава инстинктивно долових елемент на истина в приказките му. Обикновено около една трета от хората край теб „ги няма“ — „отиват“ и се „връщат“ през десетина-двайсет минути. Струва ти се, че крачиш заедно със сбирщина шибани зомбита. Боже, мислех си тогава, тези хора са ми приятели, те са на моя страна, а аз имам чувството, че някой ми е платил да вървя редом с тези лоботомизирани мъртъвци.

Раптът въздейства на повечето хора по един и същи на чин, но върху някои оказва поразителен ефект. Помня, имаше войничета, които буквално се вдетиняваха след инжекция рапт и започваха да тичат наоколо като ужасени деца. Имаше обаче и други, при които това вдетиняване изглеждаше като връщане в детството на нещо, което не беше… съвсем човешко. А може би беше човешко, но резултат на съвсем различен ход на еволюцията. Сякаш бе имало две племена, идентични в началото, но напълно различаващи се по един деликатен начин на всяко емоционално и психологическо ниво. Може би между дърветата в Междината се разхождаха децата на хората от Междината — загубени, но още живи. И може би техните души се вселяваха по някакъв начин в някои от момчетата.

Както и да е, видехме ли, че някой започва да се държи странно, опитвахме се да го откъснем от рапта и да го направим пияница. Защото иначе беше много обезпокоително да го гледаме такъв сред нас. С това не можеше да се свикне.

В крайна сметка се научихме да крием тези неща. Не всичко — такова нещо бе невъзможно. Нямаше начин да се отървеш от него. Целият онзи Страх все още е в нас и дори сега, след толкова време, ние малко по малко консумираме от него. Хората се опитват да го скрият, като се правят на силни, на слаби, на полицаи, на гангстери. Но всички го чувстват. Всички още се страхуват.

Когато първата вълна на рапта отмина и дойдохме на себе си, спряхме да тичаме, защото гърдите ни горяха. Аз стъпих в храстите и повърнах, без да мога да се контролирам. Тялото ми се тресеше и съвсем ясно заявяваше, че няма да понесе повече от това. Човешките тела са голяма работа и аз никъде не бих отишъл без моето, но понякога те ни носят големи разочарования. Ако се отнесем към тях с онази безотговорност, с която се отнасяме към душите си, всички бихме измрели, но ето че те го понасят, макар и с непрекъснати протести. Минавало ми е през ума, че е крайно време някой да събере телата ни, да ги сложи седнали едно до друго и сериозно, ама напълно сериозно да им поговори.

Докато червата ми протестиращо се надигаха, единствената мисъл в главата ми беше да не изхвърля по този начин и рапта от себе си. Знаех, че ще имам нужда от него, и вече си мислех с въжделение за оставащите две пакетчета. Това беше всичко — повече нямах, но само аз знам какви усилия ми костваше да се въздържа и да не си ги инжектирам веднага.