За подмяна

Не мисля, че бих могъл да разкажа с достоверност за войната в Междината, нито бих могъл да опиша и едно дърво, село или смърт, въпреки че продължавам да ги виждам в сънищата си и сигурно така ще бъде до края на живота ми. Да, виждам папрати и листа, виждам синята светлина, процеждаща се през дърветата, виждам малките градчета, сгушени сред тях като омагьосани селца от приказките. Но всичко беше по-различно. Престоят тук те научава, че онова, което виждаш, колкото и напрегнато да се взираш, не дава реална представа за нещата. През цялото врече имаш чувството, че тази реалност е току зад ъгъла или може би скрита под слой измамна светлина. Не можехме да вярваме на хората, на земята, накрая бяхме неспособни да се доверим дори на себе си. Бяхме като объркани изплашени деца, забравени от родителите си в тъмен многоетажен паркинг, пълен със садисти.

Част от обяснението на всичко това е в наркотиците. Осем на всеки десет души живееха като отнесени. Тази практика официално се окуражаваше. Смяташе се, че наркотичното опиянение дава шанс в борбата със Страха. Останалите двама от десетимата бяха или вечно пияни, или безнадеждно луди.

Разбрах истината само минути след прехвърлянето ни в Междината и сключих договор със самия себе си. Щях да мина през онова, което ме очакваше, оставайки с всичкия си, колкото и да бях изплашен. В секундата, в която стъпиш в Междината, веднага разбираш, че нещо не е наред, и всяко твое следващо вдишване потвърждава тази ти увереност и постепенно я превръща в интегрална част от самия ти метаболизъм. Страхът циркулира в организма на човека като кръвта. Независимо дали гледаш някой, заврял се разтреперан в корените на дърво, или друг, разкършил рамене в горда осанка и издухващ дима от дулото на револвера си, и в двата случая пред теб има смъртно изплашен човек. Стоях в базовия лагер онзи първи ден след пристигането ми, гледах изпразнените от съдържание човешки черупки около мен и се молех Богу наистина да съм в лош сън и да се събудя скоро. „Не, не е възможно това да е истина — казвах си разтреперан. — Това не може да са нормални хора и дори да са, аз няма да стана един от тях. Няма да допусна страхът да ме пречупи, защото искам да знам какво правя.“

Но само за няколко часа смъртният ужас бе парализирал всичките ми крайници и неумолимо се насочваше към центъра на самото ми същество. Беше като… като онзи момент, когато възкликваш „О, не!“, осъзнал, че са те хванали да вършиш нещо крайно нередно, или когато направиш грешка с катастрофални последици, или когато ти съобщят, че някой твой много близък е починал. Момент, в който за миг мозъкът ти се превръща в леденостудена течност и не ти остава нищо друго, освен вялия опит да отхвърлиш неумолимата истина.

Така започнаха за мен тогава нещата, така и продължиха. Чувството се намести и не ме напусна. Нещо повече засилваше се. Твърдата ми решимост издържа цели четири дни. Мисля, точно това ми донесе уважението на околните, не че те бяха толкова безпристрастни. Но четири дни са страшно дълго време на съпротива и те ме бяха поставили в отделна категория. Открай време едно от нещата, които най-упорито се стараем да скрием един от друг, е страхът. Човек просто е устроен да не си го признава, и толкоз. В Междината е съвсем различно. Тук той не може да бъде скрит, така че през цялото време си заобиколен от най-детската, уязвима и отчаяна част в душата на всеки от нас. В Междината имаше хора и уж точно срещу тях бяхме изпратени да се бием, но те бяха последната ни грижа. Деца, мъртви, но с хидравлични усилени скелети, прикрепени към костите им, така че да могат да носят отрова към нас; огнени пламъци, избухващи неочаквано в джоба и разпростиращи се нагоре, за да изпепелят кожата ти — ето такива бяха страховете ни, но те бяха нищо пред Страха от Междината, съчетал в себе си всичко това и обещание за много, много повече.

Накрая разбрах, че застрашавам останалите в моята рота. Просто бях прекалено ужасен през цялото време. Всяка клетка в тялото ми беше като изтръпнала от студ, чувствах се като че ли някой постоянно гали с острието на нож космите на тила ми, или сякаш съм заспал и част от гърба ми е останала гола в очакване на секирата, която неминуемо ще се стовари точно там — в най-незащитеното място. На четвъртия ден последвах две от момчетата в палатката, където го правеха. Дотогава не бях вземал никакви наркотици. Не бях на себе си от страх пред това, което ми предстоеше. Всъщност бях изплашен от всичко.