За подмяна

За мен Междината се състои от всички места, където никой никога не е бил, и от всички гледки, които никой никога не е виждал. Тя идва от мълчанието, от отсъствието, от изтритото, от непрочетеното — това е междината между онова, което искаш, и това, което имаш, между любовта и обичта, между надеждата и истината. Това е мястото, откъдето идват вредните съвети, и е отговорът на въпроса: съществува ли едно дърво, ако няма кой да го види?

Ами да, съществува, но в Междината. Само че там има много повече от едно дърво, има много дървета — и те не могат да те заслонят от нищо и… няма да ти станат приятели.

Последователност от мяркащи се образи: хидравлично задействани крайници, кръв по шията, блокирало оръжие, страх. Нищо реално — най-обикновен спазъм на паметта.

Жуаджи отново е пред нас, само че не съвсем — дрехите му бягат сред дърветата, скачат в различна посока, носят се на зигзаг, сякаш са под кръстосан огън. Камионът реве в тишината. И дървета. Всички дървета са тук.

Нов проблясък, този път напълно реален: пукане изпод гумите — камионът навлиза сред гъста горичка. Виналди и аз политаме напред и се удряме в предното стъкло. То се пуква, но не съвсем. Първите си секунди в Междината прекарваме на границата на съзнанието.

И тогава всичко се прочисти. Извъртях глава и видях дрехите да се отдалечават, подобно на избягал панер за мръсно пране. За момент се обърках — почувствах се като че ли влизам в поредния кошмар, от онези, за които няма да си спомням като се съмне, но в които така удобно се намествам, когато ме връхлетят. Непредаваем ужас: полуобръщания, втренчени погледи, писъци по лавиците, носове на обувки, подаващи се изпод завесите — всичко в тъмнината на нощта. „Ела и надникни“ — казват ми обувките, но ти знаеш, че този, комуто принадлежат, отдавна е мъртъв и значи те нямат право да бъдат там.

Когато дрехите се отдалечиха на половин миля, а аз продължавах да ги виждам, разбрах, че и те са действителност. Беше тъмно, копринено тъмно, но любопитно как това не ти пречи да виждаш. Даже не можеш да си го представиш, ако не си бил тук, а след като веднъж си бил, вече никога не можеш да го забравиш. Също тишината, абсолютният покой — вкусиш ли веднъж от тази тишина, обречен си до края на живота си да затискаш уши срещу шума.

Не е точно кошмар. Както и да го обясняваш, не прилича на нито един възможен сън. Просто го има. И ние бяхме в него.

Виналди се бе свлякъл на седалката си и клатеше глава, но не знаех дали това е резултат от катастрофата, рапта или Междината.

— Добре ли си?

— Не — отговори ми той. — Изобщо не съм добре.

Хванах го за рамото и го раздрусах.

— Трябва да продължим, защото иначе никога няма да го открием. — Виналди, без да гледа, посегна към лоста на скоростите и го натисна напред, но беше като да бръкнеш с изгнила пръчка в река — нищо не можеш да направиш с нея. — Не, не съм сигурен дали камионът наистина е тук казах аз. — Хайде, слизаме.

Натъпках джобовете си с амуниции, избрах едната от помпите, които Виналди далновидно беше взел, отворих вратата откъм моята страна и слязох. Виналди повтори примера ми от другата страна. Двамата внимателно се огледахме.

Тъмнината в Междината е странна. Тя е като отсъствие на всякаква светлина, защото тук никога не е гряло нашето слънце, но от друга страна, е като залез или полумрак, зърнат с крайчеца на окото. Помръдваш глава и виждаш разни неща, осветени под различен ъгъл. За момент ми се стори, че зървам къс следобедно слънце, отразяващо се от покрива на камиона, а в следващия миг пред мен бе копринената тъмнина на нощта, а камионът — просто цветно пространство. Светлината бе синя, най-вече синя, но в нюанс, който съм виждал само на едно място — тук.

Във всички посоки, докъдето ти стигне погледът, има само дървета. Гора, невъобразимо стара, дебели стволове в редици, стигащи до безкрая. Понякога изглежда като че ли са напълно отделни едно от друго, друг път ти се струва, че са израстъци на едно невидимо за очите ти цяло. Земята е покрита с пелена от листа, толкова плътна, че изглежда сякаш не е съставена от отделни листа, а е килим. Над тях се стеле фина, но не неподвижна мъгла.

— Накъде ще вървим? — попита Виналди и избърса лицето си. — Не че има някакво значение.

— Натам — посочих аз и застанах до него. — Мисля, че все още виждам дрехите, макар и в далечината. — Не ги виждах, но имахме нужда от малко надежда. Да останеш неподвижен в Междината изглежда също толкова непоносимо, като за акулата да спре да плува. Потъваш на дъното и това е краят — вече не можеш да помръднеш.