За подмяна

Погледнах през прозореца, за да се убедя, че Жуаджи стои все така застинал и че котката все така се опитва да заобиколи комплекса откъм далечната му страна, души и се оглежда. Напипах бутилката уиски и налях малко в капачката. Топнах пръста си в течността и внимателно пренесох капката над едно от разпечатаните пакетчета. Повторих операцията с другото и внимателно проследих разтварянето на двете малки купчинки рапт. След няколко секунди на тяхно място имаше две локвички концентрирана течност, потрепваща неспокойно като живак.

— Човекът се замислил над това наблюдение и си задал въпроса какво по дяволите търси котката. В главата му възникнало подозрението, че има някаква последна врата някъде и че всички котки търсят именно нея. Един ден, надрусан докрай и без никаква идея за нещо по-интересно, пуснал котката навън и решил да я последва. Първата ѝ работа естествено била да се върне. Как иначе? Котка. След малко пак излязла навън и се запиляла из двора. А този двор — това е важно да се отбележи, — граничел отзад с гора и на котката особено ѝ харесвало да се разхожда точно там. Нашият човек я последвал, както казах, но предпазливо, от разстояние, и продължил с интерес да наблюдава обичайните ѝ занимания.

— Струва ми се, че Жуаджи умря — прекъсна ме Виналди.

— Не е — успокоих го аз. — Слушай по-нататък. Човекът следил котката си през целия ден, докато тя се шляла из гората.

— Мен да питаш, дрогата му е била много качествена, щом го е държало толкова дълго.

— Наблюдавал я как се провира през дърветата, как влиза в хралупите, как излиза от тях… изобщо как живее като котка. И тогава…

— Според мен нещо става… — предупреди ме Виналди.

— Какво?

— Не знам. Но съм сигурен, че видях нещо.

— Какво?

— Не знам. Затова ти казах, че нещо става.

Посегнах бързо към спринцовката, сложих нова игла и изтеглих течността от пакетчетата през нея. Когато приключих, погледнах през прозореца и се убедих, че Виналди е прав. Жуаджи беше изправил глава, макар очите му все така да бяха затворени. Котката навлизаше все по-дълбоко сред дърветата и продължаваше да тегли въжето след себе си. Беше толкова далеч, че почти не се забелязваше, единственият ориентир бе губещото се в тъмнината въже. Винаги бях вярвал в историята, която разказвах. За мен тя обясняваше нещата. А и не е ли истина, че в историята на човечеството котките са били обожествявани, използвани като най-интимни приятели на хората, при това в продължение на невероятно дълго време. Трябваше да има някаква причина за това.

И тогава чух нещо. Триене на кора в кора, тих смях на клони, лунна светлина, драскаща по небето. Погледнах през прозореца и видях самотен лист да тича по снега край камиона. Имаше две стебла, използваше ги вместо крачета и тичаше към нещо или от нещо, за което нямах представа.

— Да, ето че доживяхме пак същото — въздъхнах аз. Обърнах се към Виналди и видях, че се тресе целият, а ръцете му треперят неудържимо.

— Защо не те послушах, Джек? — прошепна той. — Защо не си останах в Ню Ричмънд? — Подадох му спринцовката, но той енергично поклати глава. — Не искам този боклук. Трябваха ми цели две години да се отърва от него.

— Искаш — твърдо казах аз. — Ще трябва да използваме обща игла, но нямаш избор. Първия път едва се измъкнахме, Джони. Сега сме по-стари. Влезеш ли там без това, мозъкът ти ще се пръсне на парчета.

Виналди продължаваше отрицателно да клати глава. Навих ръкава си и забих иглата. Пред нас Жуаджи стоеше изпънат като струна, а въжето в ръката му настойчиво го дърпаше. Котката явно бе стигнала до края на отпуснатата ѝ дължина, макар според мен това да бе без значение.

В този момент се извърши Прехода и Жуаджи извика. Разстоянията между дърветата се втвърдиха и изведнъж се разбра, че самите дървета са се превърнали в междини. Бавно обърнах глава към сградата на Фермата и установих, че си е на мястото. Всъщност самата сграда не беше нищо или по-точно представляваше отсъствие на нещо, защото от значение бе само пространството между нея и нас и то бе нещо, през което едва виждах.

— Боже Господи — простена Виналди и рязко протегна ръка към мен. Навих и неговия ръкав, сложих отново иглата и му инжектирах втората половина на силната двойна доза. Шумът отвън се засилваше и всички междини се превръщаха в звуци, а истинските звуци заглъхваха в далечината и едва когато това стане, човек е в състояние да разбере колко много тишина ни заобикаля. Мълчанието между обичащите се, когато нещо трябва да бъде казано; мълчанието на родителя, когато детето повече от всичко на света има нужда от една дума само; мълчания в ситуации, когато това не е отговорът. Цялото това спокойствие се сгъстяваше около нас, нахлуваше във времена и в места, където нищо не се случва и никой не бива спасен.