За подмяна

Значи Максен все пак бе успял да намери обратния път. Какъвто и да бе, той най-вероятно едва ли е щял да сработи, ако Ихандим и сие не се бяха опитвали в същото време да минат насам. Едно беше напълно ясно: методът се бе увенчал с успех. Сигурно понякога и двете страни трябваше да се докоснат. Не знаех. Шанс, съдба или дело на тъмните сили — това едва ли имаше значение. Но за нас бе дошъл моментът на истината и всички преструвки трябваше да бъдат забравени. Днес бе денят, когато щяхме да се върнем двайсет години назад.

Тогава бяхме юноши. В най-добрия случай младежи — осемнайсет, деветнайсетгодишни. На толкова бяхме всички, когато ни изпратиха в нещо, което дори не разбирахме. И ни оставиха там, докато не разбраха, че няма начин да спечелим, след което ни изтеглиха и ни захвърлиха… само че когато върнаха телата ни, не се сетиха да проверят дали са върнали и душите ни.

Жуаджи се облегна на камиона и изгаси двигателя — за щастие Виналди предугади намерението му и успя да изгаси и нашия в същия момент. Планината и небето бяха смълчани и единственият шум, който се чуваше, бе от влаченето на краката на Жуаджи през снега и туптенето на собствените ни сърца. Студ и топлина… приближаващи се все по-близо и по-близо.

— Ще ни види — прошепна Виналди.

— Може би да, а може би не — отвърнах му аз. — Не мисля, че точно в този момент е в състояние да вижда каквото и да е.

— А как тогава успя да се добере дотук?

— Успя, но не забравяй, че има и дупка в главата. Не съм сигурен дали сам е стигнал, или нещо го е притегляло насам.

— Не започвай пак с тези дивотии — изсъска Виналди. Спрях го с пръст на устните си, защото Жуаджи пресече пътя на трийсетина крачки от нас. В тази посока нямаше никаква светлина и той гледаше в другата посока, така че бях сигурен, че не е могъл да види отразената за момент към него лунна светлина от ламарините на камиона. Секунда по-късно нов лъч освети странично главата му и аз видях там кръв, както и тъмно петно върху ризата му. Този човек бе опасно близко до края си и ако не намереше обратния път максимално бързо, щеше да умре, погребвайки и нашите надежди. Ниърли и Суедж бяха отвлечени преди дванайсет часа. Дори не исках да мисля какво би могло вече да им се е случило — нито на тях, нито на останалите резервни.

Котката на края на въжето вървеше след Жуаджи през снега — повдигайки високо лапи, за да се запази от студа. Видя ни, нямаше никакво съмнение в това — обърна за миг глава към камиона, като че ли загрижена дали няма да избухне в следващата секунда. После загуби интерес и отново пое напред, оглеждайки света.

На пет крачки от другата страна на пътя Жуаджи спря и застина неподвижно, склонил глава. Котката го подмина, навлезе в дърветата по периферията на комплекса и изтегли въжето след себе си.

— Какво става, по дяволите? — панически попита Виналди.

— Не може да не си чувал историята — напомних му аз. — „Как бе открита Междината?“ — Сега, когато стремително летяхме надолу, аз се чувствах спокоен, спокоен по начина, по който се чувстваш в първите секунди след ужасна катастрофа с кола. Чувстваш се като че ли винаги, през целия си дотогавашен живот, си знаел, че нещо подобно е щяло да ти се случи, така че в тези първи секунди след трагедията най-сетне в душата ти настъпва покой, облекчение от нетърпимото очакване мечът над главата ти най-сетне да падне.

— Още първия ден чух десетки истории — раздразнено каза той. — Не помниш ли каква истерия беше?

Кимнах.

— Да, и аз чух няколко, но само една-единствена от всички звучеше разумно. — Котката междувременно душеше около дънерите на дърветата и се занимаваше с котешките си дела, каквито и да бяха те.

— Само не ми разказвай хипарски дивотии — предупреди ме той.

— Един ден един човек наблюдавал своята котка — продължих аз, без да обръщам внимание на думите му. — Не, не било тук наблизо, било някъде по Западния бряг, а може този човек да е бил и космически кадет. Както и да е — казах аз, извадих спринцовката от джоба си и я поставих върху таблото, — този човек прекарвал маса време в наблюдение на котката и постепенно осъзнал една от великите истини на живота.

— Каква например? — осведоми се Виналди и погледна спринцовката с откровено подозрение. Разпечатах две пакетчета и внимателно ги положих върху екрана на локализатора.

— Котката винаги се намира от другата страна на вратата — казах аз. — Ако не я пускаш навън, тя драска да излезе, но само до момента, когато го направиш, защото веднага след това единственото, което я интересува, е да попадне обратно вътре. Омръзне ли ѝ да стои вътре, изведнъж ѝ се приисква да влезе в гардероба, а като я затвориш в него, побеснява, докато не се измъкне навън. Остави котката където и да е на земята и тя ще търси друго място, където да отиде.