За подмяна

— И сам виждам — отговорих му аз и в този момент зърнах нещо от моята страна и се наведох напред, за да го разгледам по-добре. Стар заслон, явно неизползван от десетилетия. Пред него — нещо, което изглеждаше като… останки от бензинови помпи. Виналди също гледаше, без да казва нищо, а аз се захванах с фината настройка на картата, наложена върху локализатора, за да разбера къде точно се намираме. Устройството все така упорито отказваше да признае съществуването на нашия път, макар данните, с които разполагаше, да датираха още от деветдесетте години на двайсети век.

— Според картата такъв път никога не е имало.

— Мислех си, че съм оставил тези неща зад гърба си каза Виналди. — Мислех, че това е забравено.

— И аз.

Неочаквано Виналди извъртя глава наляво и погледът му тревожно пробяга по дърветата откъм неговата страна.

— Какво има? — бързо попитах аз.

— Стори ми се, че видях нещо — каза той с внезапно пресипнал глас.

— Какво си видял?

— Жена… Или нещо друго. Нещо бяло, бягащо през дърветата успоредно на нас.

— По пътя?!

— Не, на около трийсет стъпки навътре.

„Почна се“ — казах си и се загърнах по-плътно в палтото си. Загледах се в моята страна на шосето. За момент дърветата се поразредиха и разбрах, че минаваме през нещо, което навремето е било зона за пикник. Каквото и да бе, то отдавна бе изоставено и запуснато. За момент ми се привидя, че зървам някаква форма в гъсталака. Нещо подобно на маса за пикник с четири сенки около нея. За миг ми се стори, че виждам четири чифта оранжеви точици да се обръщат и да ни проследяват как минаваме покрай тях, но това, изглежда, беше оптическа измама, дължаща се на факта, че дълго бях държал очите си широко отворени, без да мигам. Със сигурност знаех обаче, че каквото и да бе, то нямаше нищо общо с рапта, който бях взел. Казвам „със сигурност“, понеже се бях пристрастил към рапта точно за да не виждам такива неща.

Виналди обаче ме чу остро да поемам въздух.

— Видя ли нещо?

— Не — отговорих му аз. — Нищо реално. Обикновени сънища.

— Приближаваме, нали?

— Изглежда — потвърдих аз. — Виж на картата. — Светлинката на Жуаджи бе престанала да се движи и се намираше на около половин миля пред нас. Където и да отивахме, бяхме много близо.

Виналди наби спирачки и камионът със скърцане спря. Той отпусна глава върху ръцете си на волана.

— Божия майко, която бдиш над нас — изрече той за пръв път с разтреперан глас. — Едва сега почувствах, че може би си бил прав като се опъваше да дойдем тук. Изведнъж цялото ти безразлично отношение, неудържимото ти желание да си стоиш на спокойствие, да гледаш отстрани и да се надяваш нещата някак сами да се оправят, започна да ми се струва връх на здравия разум и трезвата преценка.

— Даа — проточих аз и поради липса на по-добра идея запалих две цигари. — И ти беше прав. Аз нямах избор. Ако Ниърли и Суедж са там вътре, и аз трябва да вляза. Но не и ти. Ти можеш да ме оставиш тук и да се върнеш.

Виналди остана както си беше за момент. Виждах, че диша тежко, и знаех, че не ми разиграва пантомими. Разбирах, че обмисля предложението ми.

— Сам ти нямаш никакъв шанс — каза накрая той.

— Никой никога няма. Но ето че всички сме пак тук.

Той повдигна глава, погледна ме и бавно започна да се смее.

— Още една тъпотия от този род и ще те изритам на снега, ще се върна, ще си поръчам нещо горещо за ядене и една топла жена за в леглото, ще седна и ще си умра да се смея на мисълта, че си тук и задникът ти замръзва.

Ухилих се и му подадох цигарата.

— Съгласен.

Виналди поклати глава, завъртя ключа на двигателя и поехме отново по пътя, който изглеждаше още по-тъмен и още по-изоставен от преди малко.

И в следващия миг светлинката върху картата на локализатора изгасна.

Глава 13

— Дявол да го вземе! — изруга Виналди. — Какво му стана на това нещо?

Наведох се напред и го ударих с юмрук. Абсолютно безсмислено, понеже представляваше полупроводников прибор без движещи се части. Както и да е, някои инстинкти умират трудно. Естествено нищо не се случи, а две секунди по-късно светлинката отново се появи. После пак изгасна и този път не помогнаха никакви удари.

— Опитай пак — настоя Виналди. — Ах, да го…

— Нищо му няма — бързо казах аз. — Той сигурно вече почти е пристигнал. Ако не го настигнем веднага, зоната ще го изтегли без нас.

Виналди настъпи педала, но се престара. Задните гуми се завъртяха и камионът безпомощно се плъзна по леда. Той успя някак да го върне обратно на пътя, където грайферите захапаха и в крайна сметка се понесохме към един завой в края на правата отсечка, по която бяхме пътували до момента.

— Никога няма да го настигнем — скръцна със зъби Виналди. — Просто не мога да го подкарам достатъчно бързо. Ще излетим от пътя.

— Карай със скоростта, с която можеш — посъветвах го аз и затършувах в джобовете си. Извадих нов пълнител, заредих го в пистолета и приготвих две станиолови пакетчета. — Ако го загубим, спокойно можем да напуснем пътя. И ти, и аз. Това ще бъде краят. При това не само на нашия живот.

— Какви ги говориш?