За подмяна

— Ако не спрем Ихандим да снове навън-навътре, това ще се разпростре и при нас. Всичко ще се промени и бъди сигурен, че няма да е към по-добро.

— Може би си заслужава да открием нов бизнес — поздравителни картички. Сещаш ли се: „Честита венчавка — бъдете сигурни, че няма да е задълго“ или „Със съжаление научихме за вашата смърт“.

Виналди предпазливо увеличи скоростта. Приближавахме се към завоя, като се стараехме да не напускаме коловоза, оставен от Жуаджи. Покрай нас се стрелкаха дървета, черни клони дращеха по страничните стъкла. Много по-късно, отколкото аз бих го направил на негово място, той натисна спирачки, колелата блокираха и ние застрашително се понесохме към някаква канара. Затворих очи, трескаво прерових съзнанието си за достойна последна мисъл, но когато ги отворих, видях, че по непостижим за мен начин той бе успял да овладее камиона и дори бе съумял да завие, възползвайки се майсторски от плъзгането.

— Добре го направи — признах аз. — Но не го повтаряй. — После замълчах, защото Виналди пак стъпи на спирачките и изгаси фаровете.

Намирахме се на кръгла поляна. На шейсетина крачки пред нас се виждаха габаритите на камиона на Жуаджи. Стоеше си напълно неподвижно.

Бяхме дошли, където и да бе това.

— И сега? — поинтересува се Виналди.

— Бавно напред — прошепнах аз. — И колкото можеш по-тихо.

Изминахме около двайсет крачки. Камионът почти се скри зад издатина в скалата. Направих му знак да спре. Оттук се виждаха две неща. Първото бе, че макар двигателят още да работеше, Жуаджи не беше вътре. А второто — отляво на пътя имаше постройка. Беше от стар, очукан бетон и изглеждаше изоставена. Никакви светлини не светеха в прозорците, повечето от които бяха избити. Формата на стените изглеждаше мъчително позната, но ми трябваше известно време, за да се сетя.

— Това е Ферма — озадачено казах аз. — Изоставена ферма на „СейфтиНет“. — В момента, в който се бях сетил, сцената с щракване се бе наместила в главата ми и аз се обърнах в седалката, за да я огледам както трябва.

Мястото, където бяхме спрели, някога сигурно се бе намирало зад електрическа ограда. Главното здание опираше в основата на хълма, където несъмнено започваха тунелите. Надявах се да са празни. Естествено, как иначе — едва ли някой би изоставил скъпоструващите резервни заедно с имението, но за момент алтернативата ме накара да изтръпна. Извиващи се голи тела, пълзящи в тъмнината, обречени на вечен мрак, хранещи се едно с друго, плувнали в собствените си изпражнения, докато не дойдеше краят.

До този момент не бях осъзнал какво необикновено място представлява една Ферма и какви жестоки истини казва тя за човечеството. Докато гледах руините, по гръбнака ми мина студена тръпка — тръпка, която нямаше нищо общо нито със студа, нито дори с Междината. Помислих си колко уместно е Фермите да са свързани с това друго място и колко сходно е онова, което стои зад тях двете.

— Защо тук? — попита Виналди.

Свих рамене, отърсвайки се от тежестта на спомените.

— Нямам представа. Дори така не е по-близко до Междината от което и да е друго място.

— Освен ако Максен е намерил начин да прокара път.

— Не може да стане.

— Защо не? Нали все пак успяха да ни измъкнат.

— Никой не ни е измъквал. Междината сама се освободи от нас. Само ни откараха у дома.

— Глупости. Дори цялата тази работа да не е била нищо повече от излязла от контрол кодова зона, както твърдяха, защо тогава никой така и не намери начин да се върне в нея?

— Нещата, които говореха за нея, са празни приказки поклатих глава аз.

— Не си съгласен с тях, така ли? — попита ме Виналди е убийствена ирония.

— Не — казах аз, — не съм съгласен.

И тогава видяхме Жуаджи. Излизаше накуцвайки от сградата на старата Ферма с нещо завързано на края на дълго въже. Вървеше бавно и мъчително, влачейки единия си крак. Беше доста далече, за да различим подробностите, но знаех, че сигурно изпитва ужасна болка от отворените рани в главата и тялото. Вместо да се отпусне и да издъхне в мир в някоя достатъчно дълбока дупка, този човек се мъчеше да закара болното си тяло там, където изобщо не бе трябвало да попада.

— Какво държи този, дявол да го вземе? — прошепна Виналди. — И ще успее ли, ако ние го гледаме?

— Не знам, наистина не знам.

— Това е котка — каза Виналди. — Вързал е котка.

Котката беше дребна и изпосталяла и под светлината на фаровете на камиона изглеждаше болна и недохранена. Не беше в никакъв случай някоя добре гледана домашна котка. Това животно бе докарано тук специално преди няколко седмици с конкретна цел. Фактът, че още бе тук, доказваше успеха на експеримента, в който бе взело участие. Допълнителният факт, че не изглеждаше междувременно да е било хранено, а просто е било изоставено в старата Ферма до момента, когато отново е щяло да стане необходимо, на свой ред доказваше, че Максен и неговите съучастници имат нужда от един по-здрав ритник в главата.