За подмяна

Мислехме, че Жуаджи възнамерява да се срещне тук с някого, но докато следвахме камиона му от разстояние, стана ясно, че само прекосяваме града от единия край до другия. Започвах да идвам бавно на себе си и се чувствах така, сякаш някой лениво разбърква мозъка ми с топъл пръст. Звуците си бяха пак обикновени звуци и дори бях стигнал дотам, че вярвах в реалността на повечето неща пред очите си. През по-голямата част от следобеда тази реалност се изчерпваше с гледката на тъмни гористи масиви на фона на все по-високи хълмове, предизвестяващи приближаването ни до Апалачите. Малко преди жалката следобедна светлина да угасне окончателно, излязохме на междущатска магистрала 64, минахме покрай разстлалия светлинките си в нощта Шарлотсвил и поехме в предпланините на Блу Ридж. След Уейнсбъро Жуаджи бе поел по 81-ва в южна посока и бе завил по шосе 60 при Лексингтън. Пътищата ставаха все по-тесни и по-тесни, отдалечавайки ни от онова, което минаваше за цивилизация.

Виналди шофираше, без да обелва дума, така че аз се концентрирах върху пушене цигара от цигара и внимателно наблюдаване на локализатора, монтиран върху арматурното табло. Устройството показваше местоположението на Жуаджи, определено от сателита за глобално позициониране и наложено с точност до няколко метра върху карта с плетеницата на местните пътища. Нямаше да имаме никакви проблеми с проследяването му. Не така стоеше въпросът какво щяхме да правим, когато го настигнехме — събитие, което явно наближаваше. Ковингтън Фордж изглеждаше удобно място за край на пътуването.

— Къде, по дяволите, отива този? — измърмори Виналди, когато излязохме на другия край на града и пред нас се разкри нова пустош. — Това е земя, забравена дори от времето. Умът ми не го побира, че в моята епоха мога да карам кола на път за никъде, особено в такова време. — Гласът му беше спокоен и само много внимателен слушател би доловил, че тонът му издава нещо повече от обикновено раздразнение.

— Един господ знае — отговорих аз и неочаквано потръпнах. — Оттук нататък до Западна Вирджиния няма да видим жива душа.

Виналди изсумтя и мрачно се вгледа през предното стъкло, без да споделя неприязънта си по отношение на разкривените дървета и пущинака навън. В този момент забелязах по цифровата индикация на локализатора, че Жуаджи е намалил скоростта.

— Изглежда се готви да завива — отбелязах аз. — Дали да не се приближим по-плътно до него?

— Имаш ли и други полезни съвети? — озъби се Виналди. — Например „Гледай да не го удариш отзад“ или „Изпий си кафето, защото ще изстине“? Не че имаме някакво кафе. Нали вместо него купи уиски въпреки пределно ясните ми инструкции.

— Ето — казах аз.

Виналди отби, спря и недоумяващо се втренчи напред. Направих същото и без малко да го пропусна: отдясно на шосето, едва различим в снега и тъмнината, се виждаше тесен черен селски път, извиващ се нагоре към хълмовете.

— Няма такъв път — констатира Виналди в снежната тишина.

Погледнах картата и се убедих, че е прав. На стотина метра отляво имаше изход за шосе 616. Отдясно нямаше нищо, но камионът съвсем определено бе поел именно нататък. Светлинката на локализатора показваше, че пъпли напред и нагоре към онова, което навремето е било щатски парк Даутат.

Свих рамене, а Виналди хвана волана и пое след него. Нямаше никаква сигнализация и освен това всичко бе покрито със сняг, освен следите, оставени от гумите на камиона на Жуаджи. От двете страни ни притискаха дървета и трябваше да се провираме през все по-тесни и гъсто обрасли с растителност места. Не след дълго Виналди отново спря за малко и красноречиво се взря в тъмнината пред себе си.

— Сигурен ли си, че правим каквото трябва — попита той с нескривано съмнение.

— Джони, в нищо не съм сигурен. Но щом сме тръгнали да преследваме Жуаджи, ще го правим докато можем, а в момента той е пред нас.

Отново тръгнахме. Придържахме се към средата на пътя, за да избегнем клоните, които застрашително стърчаха към нас от двете ни страни. С помощта на локализатора се опитвах да давам такива указания, че да поддържаме приблизително еднаква дистанция между нас и Жуаджи, а това означаваше да караме малко по-бързо, отколкото всеки от нас би желал. Не че по-бързо означаваше бързо изобщо. По-бързо от трийсет мили в час и буксуващите гуми започваха да плъзгат камиона към канавката. По-бавно — и камионът влизаше в сговор с гравитацията и бавно поемаше назад и надолу, въпреки усилията на двигателя. Виналди гледаше да кара на къси светлини, но аз не можех да се отърся от безпокойството, че Жуаджи ще ни забележи.

След десет минути наклонът като че ли вече не беше толкова стръмен. Снегът престана да се сипе в такава плътна пелена и през лениво реещите се снежинки видяхме пред нас опъната като стрела отсечка от пътя. Видяхме още и ниско дърво, пробило пътната настилка в лентата за насрещно движение, странно осветено от фаровете на камиона. Подминахме го и Виналди рискува да се обърне към мен.

— Колко необикновено.