За подмяна

В крайна сметка се измъкнах от соплото, озовах се на горното ниво, лъкатушейки намерих пътя към сервизния коридор и оттам към предпочитания от мен изход. Познатите ми момчета, които пазеха, весело ме поздравиха, но поради състоянието ми ми беше почти невъзможно да ги забележа. Всичко ми се струваше плътно пресовано и много черно. Започнах да залитам по уличките — те се бяха превърнали в тунели — и забелязах, че светът явно се е свил, след като виждам кривината на Земята, което налагаше да ходя по-внимателно, за да не падна от нея. Естествено валеше и облаците пред мен бяха толкова плътни и тъмни, че сякаш се бе свечерило. Стените на тунела бяха осеяни през равни интервали с врати, които постоянно се отваряха и оттам долиташе шум — безброй хора се хранеха и пиеха в заведения с далекоизточна кухня. Звуците се превръщаха в трескаво неспокойни кресливи същества, носещи се из тунела като механични плъхове. После поредната врата се затваряше, за да ме потопи отново в свят, неомърсен от звука, освен леко зеленикавия ромон на падащия дъжд.

Съумях незнайно как да отлича сградата на Мал от безформената маса около мен и изкачих куцукайки безкрайно многото стъпала, всяко по около шест стъпки високо. Едното бе толкова просторно, че се загубих върху него за известно време, докато накрая разбрах, че стоя на площадката пред апартамента на плъхообразния и че вратата е отворена. Стори ми се странно и влязох, макар да усещах, че сблъсъкът с друго човешко същество е последното нещо, от което се нуждая в момента. За щастие опасенията ми се оказаха напразни, понеже плъшокът и приятелят му бяха убити. Лицата им бяха направени неразпознавеми чрез използването на нещо от рода на парна ютия, а вътрешните им органи бяха загубили характеристиката си да бъдат вътрешни. За миг помислих, че може да съм го сторил аз през последните десетина минути, но засъхналата кръв и неприятната миризма ме накараха да реша, че дори не на себе си не бих направил нещо толкова гадно.

Когато най-сетне се добрах до жилището на Мал, вече се чувствах много, ама наистина много зле. Втората фаза бе тежката. Всеки път, когато я преживея, тя остава да виси в съзнанието ми като поредната коледна картичка от наниз върху въже. В главата ми със заслепяваща сила бучаха тъмните гръмогласни гласове на мъртъвци. Успях как да е да се добера до центъра на стаята, извадих боцкалката и неразопаковано пакетче и подгоних затихващия ефект на предишната доза със следваща. Идеята беше да заобля грапавите ръбове на отзвучаващата втора фаза с нова първа, но това рядко се получава и е опасно като свличане по стръмен наклон. Отпуснах се, заобиколен от видения на кръв и лайна, но в един миг за кратко дойдох на себе си.

Чух, че някой застава пред вратата, и моментално отворих очи, колкото да разбера, че те са си били отворени. Просто се бях отнесъл за кратко някъде далеч, на малко и старо място, а клепачите ми горяха отвътре, защото дълго не бях примигвал.

Вратата се отвори и силуетът на прага се освети от мъждивата светлина в коридора. Трябваше ми време, за да разбера кой е това. Не изпитах особено удоволствие.

— Как ме намери, по дяволите? — избъбрих аз с удебелен език, който дрънкаше в устата ми като пръчка по железни перила.

— Момчетата на изхода се обадиха на Хауи — ухили се Виналди. — Казаха, цитирам: „Оня побъркан пич пак е откачил“. Хауи прецени, че това е единственото място, където можеш да дойдеш, и се оказа прав. Какво ще кажеш за онази гадория долу?

— Бил е Ихандим. Видях го с двамата преди няколко дни.

Виналди не пропусна да се възползва от открилата му се възможност:

— Той в момента държи малката и Ниърли.

— Знам — отговорих аз. — Не ми казваш нищо ново.

— Окей, тогава трябва да се поразбързаш. Пуснахме Жуаджи след като Дат му монтира трейсър. Той току-що напусна Ню Ричмънд и докато ние с теб си бъбрим, е на път един бог знае закъде. Според мен се прибира у дома. — Виналди ми подаде ръка, за да ми помогне да стана. Не я поех.

— Не отивам — заявих аз.

Гласът му остана спокоен:

— Ще тръгнеш, Рендал, и много добре го знаеш. Долу има камион и вече ми е ясно, че ще се наложи аз да го карам, което ще ми е за пръв път от около десет години, така че ставай веднага и да тръгваме след него.

— Не те разбирам — отговорих аз, докато се мъчех да стана. Не че имах намерение да вървя някъде. Исках да му се опъна на едно ниво с него — очи в очи. Стените заплашително се наклониха, но вече ми бе по-лесно да стоя, отколкото да падна. — Защо не се върнеш в своята уютна крепост на 185-и и не накараш хората си да се погрижат за тая работа? Нали затова им плащаш в крайна сметка. Не помниш ли, че аз, не някой друг, а аз, исках да те унищожа? Защо само се въртиш около мен и ми досаждаш?

— Изкупление, Рендал. Чувал ли си тази дума?