За подмяна

— Еби си майката — съвсем предсказуемо изруга той. Всички казват едно и също в подобен момент и вероятно никой не съзнава, че когато дойде неговият ред да изпсува, фразата вече е омръзнала до втръсване и не може да изплаши никого. Особено изречена от човек, който не може да се помръдне и от когото вони на стичаща се от дупките в главата му гной. — Майка ти го духа на пръчовете в ада — дрезгаво допълни той.

— Много оригинално — признах аз, — но ти отлично разбираш, че това, което казвам, е истина. Сега чуй ме. Знаем, че Арлонд Максен по някакъв начин ви е извадил оттам, така че тази „тайна“ можеш да си я запазиш. — Игнорирах изненаданото възклицание на Хауи и Дат. — Затова нека се концентрираме върху другия интересуващ ме въпрос: къде държи Ихандим пленниците?

— Много добре знаеш, че няма да ти кажа нищо — изхърка Жуаджи, давейки се в собствената си кръв.

Дръпнах надолу яката на палтото му и видях, че се е отворила и раната в шията. Разширяващо се петно кръв над ключицата му подсказваше за друг източник на неприятности. Свих рамене.

— Както искаш. Но времето ти изтича.

Едва бях успял да запаля цигара в коридора отвън, когато в склада се разнесе писък. Открехнах вратата и видях Виналди, надвесен над Жуаджи. Нямах представа с какво бе успял да изтръгне този звук от войника и не исках да научавам. Затворих вратата, помъчих се да игнорирам следващия рев и довърших цигарата си в усамотение.

Проблемът беше мой: Суедж, също Ниърли, да не говоря за останалите резервни, а ето че вътре Виналди вършеше „мократа“ работа заради мен. Но нямаше как иначе. Аз просто не ставам за тези неща. Така беше и в Междината. Изкарах как да е службата с единствената мисъл да оцелея. Мисля, че успях, но понякога собственият ми живот изглежда като демонстрационна версия на програма: всички интересни възможности са деактивирани за времето на четиринайсетте дни пробна експлоатация и този период се повтаря и повтаря без никакъв шанс някога да използвам продукта с всичките му опции.

Така че стоях отвън, чаках, вдишвах дима и го изпусках, слушах виковете и ги оставях да се смесват с другите от моето минало. Нещо, не знам дали бе изтощение, или отчаяние, смъкваше от мен слоевете напластени години. Очаквах всеки момент да видя оранжеви пламъци, да чуя плясък на криле и отдавна забравени гласове. Спомних си хората, които бях убил, опитвах се да проумея защо и бях напълно неспособен да видя някаква логика в тази лудост. А обреченият да се върти в безкраен цикъл на собствената си програма е неспособен да види изхода. Може би нещата се проясняват едва когато умреш. Кодът на твоята програма е написан от самия живот и прищевките на съдбата и единствената роля, която ти е отредена, е да стоиш и да наблюдаваш — с правото на някакви редуващи се емоции: тъжен, скучаещ или ужасен — докато те, създателите на твоята програма, изпълняват заложените в нея инструкции. Емоциите са двигателят на действието — винаги е било така, — но мозъкът ти е абсолютно безсилен да се намеси.

Схващате, че бях в депресия.

Десетина минути по-късно Виналди излезе. Дори не дишаше по-тежко, макар че реверите на костюма му бяха изплескани с кръв.

— Ихандим е в Междината — каза той с жестока усмивка.

Беше очевидно и предполагам винаги съм го знаел. Има ли по-добро място за криене от това, в което никой друг не може да влезе? Може би точно по тази причина бях изживял последните двайсет и четири часа от живота си в свиващата се спирала на безнадеждността, опитвайки се някак да избягам от проблема.

— Тогава ще изчакаме да излезе оттам — въздъхнах аз.

— Хайде, Рендал. И двамата знаем, че не можем да си позволим това. Той е завлякъл там и момичето, и жената. Това не е място за тях. За никого не е.

— Джони, Междината е затворена от последния фазов преход. Двайсет шибани години, ако си забравил! Как, по дяволите, бихме могли да се върнем там? Това просто е невъзможно.

— Очевидно не е, след като нашите побъркани приятели могат да влизат и излизат, както им се хареса. Максен явно е намерил начин, сещаш ли се? Докато ти пушеше, Хауи предложи план. Знам какво мислиш за идеите му, но тази по изключение е добра… толкова добра, че му спечели повишение в йерархията на моята организация, когато оправим нещата. Значи освобождаваме нашия човек, даваме му да си помисли, че сме свършили с него, и го проследяваме. Състоянието му в момента е трагично. Ако си прав, той незабавно ще се отправи натам.

— Нищо няма да стане.

— Не знаеш със сигурност.

— Не, безсмислено е.

— Какво ти става, по дяволите? — изкрещя Виналди. — Да не би да имаш по-добри идеи?

— Не мога да се върна там — обясних аз. — Няма да се върна в Междината.