За подмяна

— Обличай се и се изпарявай — казах ѝ аз. — Не вярвам да си толкова проста да ти се иска да бъдеш момиче на Джони точно сега. Те горките напоследък май страдат от скъсена продължителност на живота. — Виналди гневно ме погледна, така че се наложи да му изкрещя: — Да не вземеш сега да ме убеждаваш, че няма да намеря имената на Луела Ричардсън и Лаверн Латоя някъде из тефтерите ти? Защо, дявол да те вземе, мислиш, че Ихандим броди насам-натам и ги убива една след друга?

Момичето изскочи от леглото и се озова в банята още преди Виналди да отвори уста да ми отговори. Остана да ни прави компания само Голсън.

— Е, какво имаш за мен? — безцеремонно го подканих аз. — И побързай, защото нямам никакво време.

— Ами… не е много — призна той. — Нали ми поръча да ти се обадя, ако се случи нещо по-така… Ето го. — И той ми подаде малко картонче. Взех го и го огледах. Къс светлобежова пластмаса със златен кант и размера на кредитна карта. Не виждах в това нищо странно, дори не беше интересно.

— И какво е това? — признах безсилието си аз.

— Покана — обади се Виналди. — Виждам, че светският живот не те привлича.

— О, ходя на доста места — сопнах му се аз. — Без да ме канят. Е, защо не виждам нищо?

— Ами, настроена е на моята ДНК — обясни Голсън. Той сложи показалеца си върху единия ръб на картичката. На чистата дотогава повърхност изплува думата „Покана“, задържа се за няколко секунди, избледня и на нейно място се появи квадратче, в което се материализира видеокартина с образа на видимо опечалена петдесетинагодишна жена. Сдържано, потискайки мъката си, тя покани притежателя на картата в компанията на гост по негов избор на траурна церемония в памет на Луела Ричардсън.

— Добре де, ще я погребват — съгласих се аз. — Това ли е голямата новина?

— Не, не е това — отговори Голсън. — Става дума за следното: снощи бях излязъл с мои приятели и разбрах, че са поканени практически всички, които тя е познавала. Не казвам „близки“, говоря за всички, включително онези, чийто контакт с нея се е изчерпал с това да ѝ задържат вратата отворена някога и някъде преди пет години. Службата е вдругиден и е на много странно място.

— Къде? — зададох аз очевидния въпрос.

— На 203-ти! — не без злорадство хвърли бомбата си Голсън. — В частния параклис на Максенови.

Примигнах. Думата „странно“ беше много бедна. Семейство Максенови се държаха толкова дистанцирано, че едва ли имаше човек, който да знае колко наброяват. А покани за посещение над етаж 200… те бяха толкова редки, че според мен никой не бе чувал за такива. С незначителните изключения, когато някой Максен силно искаше нещо от някого. Погледнах да видя каква е реакцията на Виналди и се изненадах от крайно необичайната физиономия на лицето му. Реших, че не е сега моментът да го питам, така че се обърнах отново към Голсън, който крайно дразнещо чукаше с многобройните си пръстени по масата.

— И защо?

— Вал твърди, че Йоланда Максен била клиентка на Луела и ползвала консултантските ѝ услуги. Може би те всички са много съкрушени от случилото се.

— Глупости! — отсякох аз. — Семейство Ричардсън никога не е било в приятелски отношения с Максенови.

— И аз не съм чувал такова нещо. Всички знаят, че Максенови нямат приятели.

Не можех да преценя дали чутото променя нещата по някакъв начин, но определено бях изненадан.

— Наистина ли си мушкал Луела? — престраши се Голсън да попита Виналди, без да крие респекта си от мъжката му слава.

Нарочно или не, но гласът на Виналди издаде, че го е правил:

— Не е твоя работа, дрисльо, а освен това трябва да ти напомня, че не е прилично да говориш с такова неуважение за покойните. Не те ли е учил на тези неща баща ти, който и да е той, да го шибам?

— Ама чакай бе, чакай! — стресна се Голсън, вдигна примирително ръце и блесна с ортодонтска усмивка. — Аз… аз просто съм впечатлен. Тайната ти ще умре с мен.

И изведнъж ми прещрака. Ей така, както си седях, без никаква връзка със събитията, без интуиция, без нищо, което да ми подскаже нещо. Мозъкът просто превключва и изплюва данни. Понякога.

— Къде ти е конзолата? — попитах. Голсън ми я посочи и аз скочих през ъгъла на леглото, извадих диска на Мал от джоба си, треснах го в отвора и ударих бутона.

— Какво? — попита Виналди и се приближи зад гърба ми.

— Убиецът на Мал не е бил с рапърско яке — поясних аз и нетърпеливо забарабаних по повърхността на бюрото. — Е, сега може би ще научим защо.

— Здрасти, Джек — поздрави ме профилът на Мал. — Как я караш?

— Я ми дай снимката на онзи труп — заповядах му аз и тя моментално цъфна на екрана.

— Хил Тразин — реагира Виналди на секундата. — И той беше там.

— Окей, значи всички тези момчета идват от Междината. По някакъв начин. Получили са задача: да издирват и убиват заради „СейфтиНет“, но понеже без изключение ти имат зъб, половината от времето си прекарват в опити да ти го начукат. Един от тях, вероятно Ихандим, ако вярваме на Жуаджи, съвсем е откачил и не само пречуква помощниците ти, ами кара наред и през бившите ти любовници. Компютър, искам отново онази информация за „СейфтиНет“…