За подмяна

— Изненадан съм, че още живея — отговорих му аз. — Впрочем, както че и ти си жив. Тази дупка в главата ти поне не те ли боли? Или другата в шията и третата — в рамото?

— Ти нищо не разбираш — каза той с нотка на едва доловим гняв. — Ти се измъкна. Нямаш никаква представа.

— Ами защо тогава не ми обясниш? — предложих му аз с примирителен тон. — Явно ме държиш жив с някаква цел. Сам казваш, че съм бил там. Може би ще мога да разбера.

Мъжът рязко се изсмя, попарвайки всичките ми надежди. Изобщо не беше глупав. Беше си абсолютно и безвъзвратно луд. Внезапно осъзнах, че съм застанал на финалната линия на живота.

— Жив си, защото трябва да намерим друг — обясни той. — И мислим, че ти знаеш къде е той. Сега или ще ми кажеш, или ще те убия.

— За кого говориш? — попитах аз, макар че знаех.

— За Виналди — каза мъжът и се озъби, разкривайки ми омразата си. — Нямаш си представа колко ни се иска да се срещнем с тоя тип.

— Ама защо не го каза веднага — чу се глас и Виналди изникна зад мъжа. Той се извърна рязко към него и Виналди стовари в лицето му едно от столчетата пред бара с достойна за уважение математическа прецизност. Едно от крачетата се счупи, черепните кости на онзи се пукнаха като яйчена черупка и нещастникът рухна по очи на пода.

Виналди мрачно ми се усмихна и влезе при нас.

— Не си във форма, Рендал. Аз знаех, че това е капан. Точно затова настоях да дойда с теб. — Той прекрачи тялото и извади пистолет. Лицето му беше потъмняло от гняв и неумолимо.

— Не го застрелвай — извиках аз и на свой ред извадих пистолета си, доволен, че най-сетне ще намеря занимание за ръцете си.

Виналди вдигна поглед към мен.

— Какви ги дрънкаш? Разбира се, че ще го застрелям.

— Ако го направиш, аз ще застрелям теб — заплаших го аз и с твърда крачка се приближих до него. — Що се отнася до моята форма и твоите предчувствия, ще ти кажа само, че ако беше останал при Ниърли, нямаше нищо да им се случи. — Виналди се намръщи, но щракна обратно предпазителя на пистолета. Обърнах се към Хауи, който продължаваше да стои до стената, вероятно питайки се кой ли от нас представлява по-голяма заплаха за него. — Хауи, донеси малко скоч лента.

— Джек, аз…

— Да, знам. Няма проблем. — Той обаче не беше убеден. — Наистина, и аз на твое място бих постъпил по същия начин. Сега донеси скоч, ако обичаш.

Хауи изтича навън, а аз коленичих до мъжа и се вслушах в дишането му. Беше накъсано, но стабилно.

— Рендал, какво правиш? — Виналди видимо губеше остатъците от търпението си. — Този мислеше само как да те убие — впрочем и мен също, — а ти си се загрижил за правото му на живот. Бягай да търсиш своите момичета, забрави този боклук.

— Ихандим вече е отвлякъл Ниърли и Суедж — обясних му аз. — Сигурно се е вмъкнал там не по-късно от две минути след като сме излезли. Така че нашият човек може да ни съобщи къде ги е отвел. А може да знае и къде са останалите резервни. Дявол да го вземе, той може дори да е в течение какво става изобщо! Пръсни му лицето по стените и никога няма да научим. За твое сведение аз вече веднъж му пълних главата с олово, а той, както виждаш, си е на крака и е доста чевръст при това. Опасявам се, че вторият опит само ще го ядоса допълнително.

Хауи се появи с ролка скоч лента и аз обърнах тялото по очи. Бързо и без да жаля материала омотах ръцете и краката му. Бойната му униформа ми се стори по-мръсна и от снощи, а по подметките на ботушите му имаше полепнали листа. Докато работех, погледнах тила му и видях там ужасна изходна рана. Кръв и плът се бяха смесили с косата и бяха засъхнали в лепкава маса. Все пак дупката не изглеждаше толкова голяма, колкото мислех, че би трябвало да бъде, и повече от очевидно не му бе причинявала никакви неудобства. Кой знае, може би щастливо отражение на куршума от вътрешната стена на черепната кутия — ако такова нещо изобщо бе възможно. Даа, такива работи… А странната текстура на кожата му сигурно се дължеше на злоупотребата с големи количества крем против бръчки, нали така?

Убеден, че съм го обездвижил надеждно, го обърнах по гръб, изправих се и отпих голяма глътка от бутилката „Джек Даниелс“, с която Хауи си правеше инхалации. Ръцете ми се тресяха. Близостта до смъртта винаги има това въздействие върху мен. Ако мога да ви посъветвам, избягвайте това състояние.

— Как се казва? — попитах Виналди и му подадох бутилката. Той я погледна критично, прецени, че още няма осем сутринта, и напълни устата си със съдържанието ѝ. — И него ли сте оставили там?

Виналди неохотно кимна.

— Казва се Жуаджи — каза той и ми върна бутилката. — Налей малко от това и в неговото гърло.

Възползвах се от идеята. Жуаджи се закашля, задави се и се върна в света на светлината. Събра очи към кръвта, шуртяща от сплескания му нос. Поколебах се дали да не му избърша очите, после му теглих една майна наум и вместо това се наведох към него и заговорих с безкрайно отчетлива артикулация. Отново deja vu: както снощи, а защо не и при срещата с убиеца пред апартамента на Мал.

Но този път не трябваше да се издънвам.