За подмяна

— А-а… обажда се Хауи — чу се глас, перфектно възпроизведен от свързаните към телефона външни говорители. — Джек там ли е?

— Да — отговорих аз и се надигнах. — Какво става, Хауи?

— Мисля, че трябва да дойдеш.

— Какво има?

— Сам ли си?

— Не — казах аз, въпреки че Суедж и Ниърли май още не се бяха събудили.

— Така и предположих. Трябва да ти покажа нещо. Има отношение към твоя приятел с лампичките в главата.

Станах от леглото, защото нещо в тона на Хауи ме разтревожи.

— Тръгвам.

— Чудесно. — В гласа му се долови облекчение. — И Джек… аз бих оставил момичетата там, ако се досещаш какво имам предвид.

Чу се изщракване. Погледнах Виналди.

— Ще дойда с теб — каза той.

— Не е необходимо.

— Необходимо е, дявол да го вземе — настоя Виналди. Изглеждаше свеж и съвсем спокоен, сякаш му бе стар свиден навик да прекарва нощите си, седнал на стол. — Всичко, което има нещо общо с Ихандим, има общо и с мен.

— Бих предпочел да останеш тук.

— Изобщо не ме интересува какво би предпочел, Рендал. Идвам.

Изгледах го за един дълъг момент. Снощи нещата се бяха променили, но сега вече беше ден. Накрая кимнах. Оставих бележка на Ниърли и двамата с него излязохме, тихо затваряйки вратата. Ключалката ни предупреди да внимаваме — съвет, който оцених по достойнство. Коридорът към асансьора беше мръсен и буквално задръстен с отпадъци от предишната вечер. Празни бутилки, счупени ампули, дори използван презерватив. Откъм далечината се разнасяше характерният шум от двигателя за въздушната възглавница на почистващия робот. През прозореца в края на коридора под ъгъл се процеждаше външна светлина. Оттук имах впечатлението, че днес по изключение навън най-сетне не вали.

В асансьора мълчахме. Мислех си колко странно се чувствам да стоя до първия злодей на Ню Ричмънд. Кой знае, може би и той в същия момент разсъждаваше над превратностите на съдбата, изправили го до един от големите неудачници на града. Дори да беше така, той нищо не каза. Сигурно също като мен се беше замислил чия ли глава ще ни покажат този път. Хауи се беше обадил на мен, а не на Виналди. Според мен това обстоятелство даваше някаква информация.

На 8-и беше още нощ. Избрах най-късия маршрут — както се оказа и най-шумния, — по Бон-Бон Стрийт, покрай барове, пълни със зяпачи, подканващи млади (и не толкова млади) дами да свалят дрехите си. Аз специално мога да участвам в подобно забавление само за съвсем кратко, преди да осъзная пълната му безпредметност — своеобразна pornui, — но постоянното присъствие из тези заведения явно страшно му се наслаждава. Виналди просто хвърли мрачен професионален поглед, вероятно колкото да прецени заслужава ли си да поеме контрол над някой от баровете. Бон-Бон ни отведе до плетеница от малки улички, където хората седяха, хранеха се, пиеха и изглеждаха доволни, че са се спасили от навалицата в ресторантите по булевардите. Виналди вървеше пренебрежително — изглежда, тези места бяха прекалено незначителни за играч от неговия калибър.

— Не бях слизал тук от години — неочаквано се обади той и със следващите си думи ме изненада: — Изглежда доста приятно.

— Само не ми казвай, че е по-забавно отколкото в „Мръсник“ — подметнах аз през рамо, влизайки в последния завой преди бара на Хауи.

— Как да ти кажа… Да ти пробият дупка в главата и да насипят мравки в нея е по-забавно от клуб „Мръсник“ — отговори ми той. — Какво разбират днешните младоци от забавления?

Чувствах, че собствените ми разбирания за забавление едва ли биха били споделени от всеки и поне за себе си знаех, че ако възраст означава зрялост, то аз сигурно още би трябвало да си смуча палеца. И тъкмо да споделя тези си виждания, установих, че Виналди го няма. Само допреди миг беше все още зад мен, а сега се бе изпарил. Реших, че е останал на предишната уличка, за да проследи технологията на забавлението, и влязох сам в заведението на Хауи. По целия път дотук си бях мислил, че ако ми предстои да видя нечия глава, тя ще бъде на половинката резервен, но знаех, че съдбата едва ли ще реши да ме глези. Ихандим досега бе действал с modus operandi, отдаващ предпочитание на жените, с единствено изключение предупреждението, което бе изпратил на Виналди. Дейвид и г-н Ту като нищо вече можеха да са се преселили на оня свят, но в подаръка на Ихандим до мен се долавяше нюанс на сексуалност. Това е неизбежно при подобна степен на обезобразяване, а този тип перверти остават верни на предпочитанията си.

— Здрасти, Джек — каза Хауи.

В салона цареше мъртва тишина.

— Позакършил си го с бизнеса — отбелязах аз.

— Затворихме тази сутрин. Слагаме новите витрини.

Кимнах — вече бях забелязал купчините натрошено стъкло, сметени в дъното на бара. Хауи изглеждаше някак потиснат, много по-различен от самия себе си, и аз му го казах.

— Да — въздъхна той измъчено, — трудни времена.

— Какво имаш да ми показваш?

— Насам — поведе ме той.

На масата в офиса му имаше кашон, точно като другите два, които вече бях видял. Приближих се с душа, свита на топка. Събрах всичките си сили.

— Кога пристигна?

— Преди около час — отговори Хауи. — С куриер.