За подмяна

Все така никаква реакция, освен шума от стъпките. Онзи явно нямаше къде да отиде, аз пък не желаех да отстъпвам, така че се наложи да поема дълбоко въздух и да нахълтам в стаята.

Джони Виналди вдигна нетърпеливо поглед и спря да крачи.

— Къде беше досега, по дяволите? — попита той, а аз го изгледах с провиснала челюст.

Ниърли се колебаеше между кафе и редичка кока, накрая избра и двете. Суедж отиде в кухнята, за да ѝ помогне с първото, а аз останах в дневната с Виналди.

— Онзи се измъкна — каза ми той. — Не ме питай как. Беше заобиколен от всички най-кадърни мои момчета, да не говорим за стотиците танцуващи тийнейджъри, но той се изниза като струя дим и не остави и следа.

— И все пак не е успял да те убие — отбелязах аз и запалих цигара. Не бях сигурен, че ми се иска да водя точно този разговор. Събитията ни бяха притиснали един в друг по начин, който не разбирах, но продължавах да искам да го видя мъртъв. Всяко разменено с него изречение ми се струваше предателство. Нямах намерение да си хабя думите.

— Така е, и аз съм бесен от това, както лесно можеш да си представиш, още повече че Джаз — знам, че не преливаш от уважение към него, но той винаги е бил лоялен в добавка към умението си да причинява болка, така че какво бих могъл да направя? — та, казвам, Джаз е в болницата с куршуми на възможно най-неудобните и доста обезпокоителни места. Брат му Тони е мъртъв, а и трима други не са в обичайното си цветущо здраве.

— Току-що убих един, който предполагам е работил заедно с мъжа със светлинките — казах аз. — В един бар на 67-и.

Виналди ме погледна и дори спря да се разхожда неспокойно.

— Впечатлен съм — призна той с подкупваща искреност. — Ние бяхме заедно много дълго време. И мисля, че онези момчета още са там.

— Джони, защо си тук и какво ми говориш? — Продължавах да държа пистолета в ръка и никак не бях сигурен дали няма да го използвам срещу него.

— Познавам онзи, който дойде в клуба ми — каза той и на свой ред запали цигара. Шумът от кухнята идваше сякаш от дълбините на безкрая. — Точно затова знам със сигурност, че не ти си ми изпратил кашона, нито си в основата на неприятностите, които имам напоследък.

— И ще го споделиш ли с мен?

— Жек Ихандим — каза той и внезапно ми се стори остарял. — Знам го от войната.

— Войната? Ти?

— Не помниш ли? „Учението“. И аз съм бил Светлоок.

— Глупости! — изкрещях аз, без да вярвам на нито една негова дума, но той само поклати глава.

— Махнах ги като се върнах. Струваше ми много скъпо и никому не бих пожелал онова, което изживях.

Опитвах се да анализирам нещата, да видя по какъв на чин тази информация променя ситуацията. Трябваше да си призная, че в известен смисъл обясняваше някои събития. Необичайната дистанцираност на Виналди и увереният му стил на живот бяха в пълно съзвучие с това, което ми бе казал. Освен това, той също вземаше рапт, който, както вече съм споменавал, не олицетворява всеобщата представа за приятен начин на прекарване на времето. И някои други нещица също си идваха на мястото.

— Кой е най-високият връх на света? — попитах го.

— Еверест — отговори ми той след кратко намръщване и аз най-сетне приех за истина всичко, което ставаше.

— Преди малко видях птиците. — Гледах го внимателно. Очите му леко се разтвориха. За миг престана да изглежда като най-преуспелия гангстер в Ню Ричмънд, а по-скоро като изплашеното момченце, какъвто е бил в детските си години. Сега вече ми беше много по-трудно да го мразя. Познавах това изражение прекрасно — бях го виждал на собственото си лице преди много години. Освен това вече ми беше невъзможно да се усъмня, че е бил в Междината. Птиците са като малки джобове блатен газ — ярки светлинки, показващи, че нещо невидимо се събира. Виналди нямаше как да разбере това, без да е бил там.

— Боже господи! — прошепна той.

— Да, горе-долу така стоят нещата. Виждал съм и гората. За момент ми се стори, че съм се пренесъл там. През цялото време по новините съобщават за някакъв, който открил връх, по-висок от Еверест. Фай — мисля даже, че не съществува. Между другото, чувал ли си за скачането от стени?

— Да, преди ден-два. Хората скачат… — Виналди неочаквано спря и пак се намръщи. — Почакай малко. Хората не могат да скачат през прозорците си с някакъв прът. Това е просто… нелепо.

— Така е, но аз вчера срещнах един, който го прави — отговорих му аз. — Или поне си мисли, че го прави. — За себе си отбелязах, че Голсън живее в непосредствена близост до апартамент, в който или Ихандим, или негов помощник бяха убили жена.

— Това е Междината, нали? — каза Виналди. — Шибаната Междина. Какво друго? Тя кара хората да си мислят неща, които не са истина.

Казах му, че това сега е истината. Това е утечка — неща, които би трябвало да останат в подсъзнанието, се просмукват в зоната на съзнателното. Сънищата на планетата, проникващи през стената като халюцинации на границата на съня.

— Рендал. — Виналди ме погледна и поклати глава. — Ти просто вземаш прекалено много наркотици.