За подмяна

Така или иначе, все щях да го отворя, затова го направих веднага. Развързах връвта. Кашонът леко се заклати, сякаш онова, което се намираше вътре, не бе закрепено достатъчно добре. Представих си как главата на Джени се търкаля, покрита със засъхнала кръв, и едва не реших, че реалността не ме интересува.

И все пак доразвързах възела. Това ми е навик — винаги държа лично да се убедя колко лоши са новините.

Връвта падна и аз подпъхнах пръсти под подгънатата хартия, усещайки горещия дъх на Хауи върху врата си. Кой знае защо, едва сега осъзнах, че съм направил предостатъчно, за да внеса отрицателни емоции в живота му, и реших да му поблагодаря за търпението, когато всичко това приключи. Поех дълбоко дъх и отворих кашона.

Нещо изскочи от дупката право към тавана — цвъркаща топка от движение и миризма, която ме накара неволно да отскоча.

— Ах, да го шибам… — възкликна Хауи и също отстъпи. Обектът влажно рикошира от тавана и полетя обратно надолу, преди да успея да схвана какво е това. Удари се в плота на масата, застина, обърна онова, което със закъснение осъзнах, че представлява глава, и се втренчи в мен. Трябваше ми известно време да спра да мигам и на свой ред внимателно го разгледах, очаквайки всеки момент да скочи отново.

Беше птица… до известна степен. Или по-скоро беше птица и котка — по малко и от двете. Нямаше пера и се издигаше на цяла стъпка височина върху тънките си като спици чупещи се крака, „лицето“ му беше птиче, но — също като тялото — от месо, а не само кожа, при това покрито с протрита, окапала на места оранжева козина. Две закърнели крила стърчаха от двете му страни под прав ъгъл и изглеждаха като безцеремонно ампутирани с ножици и после небрежно пришити обратно. По-голямата част от кожата на съществото се виждаше — неприятна бяла маса, по която на места бе избила някаква сълзяща течност. Тялото се повдигаше и отпускаше, като че ли създанието дишаше с мъка. Разнесе се миризма на прясна мърша. Погледът му се фокусира върху мен — веднага се разбра, че ме позна, и клюнът се полуотвори. Дупката изглеждаше не толкова като уста, колкото като рана с разкъсани краища. Злобният поглед в очите вече не бе така твърдо прикован в мен.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна Хауи.

— Е, тук ме хвана натясно — отговорих му, въпреки че имах известни съмнения. Птицата направи опит да пристъпи към нас, но от усилието единият ѝ крак се счупи. Горната става се измъкна в ябълката и щръкна навън. Кожата се пукна като кора на презрял плод и от нея се изсипа нещо с миризмата на менструална течност и консистенцията на заквасена сметана.

Не, това в никакъв случай не беше приятно същество.

— Той знае — обади се насмешлив глас зад нас и аз поех дъх, без да се обръщам.

— Кой е този — попитах Хауи. Вече знаех, че съм попаднал в капан.

— Съжалявам, Джек — отговори той с нещастен глас. — Каза, че ще ме убие, ако не го сторя, и обеща да не те убива, ако го направя.

Обърнах се и видях един мъж зад нас в коридора. Беше онзи от бара снощи — същият, в чиято глава бяха забил куршум. Или казано по-иначе, един човек, който по никаква логика не биваше да стои зад мен, насочил револвер в главата ми.

— Е, излъгах те — отговори той на Хауи, без да го поглежда. — Вдигни ръце.

Подчиних се, още повече че забелязах рана върху дясното му слепоочие. Успокоително донякъде, защото само миг преди това се бях усъмнил в разсъдъка си.

— Кой си ти? — попитах го и сам се изненадах от спокойния си глас. Хауи продължаваше да ме гледа отстрани, измъчван от угризения на съвестта.

— Приятел на Ихандим — отговори ми мъжът и се ухили по патентования си начин. — Но ти го знаеш. Срещали сме се преди.

— Защо той не се покаже сам?

— Ами защото точно в това е работата, човече. Ихандим в момента е в дома на приятелката ти, за да вземе онова, за което сме дошли.

Трепването, изглежда, бе проличало на лицето ми, защото усмивката му стана още по-широка. От раздвижването на лицевите му мускули в отвора на раната в главата му изби капка лимфна течност или гной и се спусна надолу по бузата му.

— Първо трябваше да те примамим навън с помощта на милия господин Хауи, за да протече мисията ни успешно. Защото на теб ти се носи славата, че се вреш все където не трябва.

— Много умно — отбелязах аз. — И какво ще правите със Суедж?

— Ами нищо особено. Тя е собственост на другиго и ние само трябва да му я доставим. Но виж, за втората дама имаме нещо наум. Е, не за дълго. Ихандим бързо им се насища — той има проблем с хората с нормални очи.

— Какво направихте с другите? — Задавах въпросите си, без никакво намерение да печеля време, поне засега. Питах всичко, което ми дойдеше наум, както за да чуя отговорите, така и по друга причина. Пистолетът, насочен срещу мен, не потрепваше и това ми даде основание да се убедя какъв късмет съм имал снощи, за да се справя с този човек. Малкото време, което ми оставаше, едва ли надвишаваше минута — една бариера във времето, която едва ли щях да мога да преодолея.

— Това е без значение за теб — успокои ме онзи. — Няма да те има, за да се вълнуваш за съдбата им.