За подмяна

— Имаш на разположение пет минути — казах му аз. — Това е максимумът, който мога да си позволя да те чакам. След това Хауи ще те пусне в шахтата на асансьора, за да видим колко високо ще отскочиш от дъното. Ясно ли е?

Гласът му беше дрезгав, поне така ми се стори след неуспешния му опит да ми отговори. Но разбрах, че ме е чул. Още по-ясно ми стана от начина, по който изплю окървавения си избит зъб в лицето ми.

— Чудесно — зарадвах се аз. — Имам четири въпроса. Отговори ми на тях и ще имаме някаква база за преговори. Спестиш ли си някой отговор — край на сделката и ще съжалиш защо не се чувстваш така прекрасно както в момента! Окей? Първо: къде е отвел Ихандим Суедж и другата жена? Второ: къде са останалите резервни? Трето: кой стои зад цялата тази дивотия? Четвърто: какъв му е шибаният проблем? Можеш да ми отговаряш в произволен ред, но побързай, защото лично аз нямам време, а май и твоето изтича.

Жуаджи ми се усмихна и аз вдигнах пистолета си. Жестът ми го развесели още повече и аз почувствах зад фалшивата ми фасада от спокойствие да се надига вълната на паника.

— Птиците са тук — неочаквано каза той. — Сигурно си ги видял.

Студена тръпка, но мисля, че я прикрих.

— И какво? Всъщност как така проникнаха тук?

— Ихандим има план и никой, ама никой, не знае какъв е той. Листата ще бъдат с него, човече. Той не мигна цяла нощ, разговаряше с момчетата. Нещата отиват към приключване.

— Установил съм — намеси се зад гърба ми Виналди с дълбокомислена забележка, — че откъсването с куршум на части от тялото на човек води към намаляване на неяснотата в отговорите му.

— Джони, благодаря ти за ценния съвет, но…

— Препоръчвам ти го напълно сериозно, а и Джаз — нека Бог му помогне да се измъкне от болницата като нормално функциониращо човешко същество — би потвърдил думите ми до последната буква в тях.

— Мислиш, че това ще изплаши някой, прекарал в Междината цялото това време? — поинтересувах се аз и дори се обърнах за по-убедително към него, но всъщност говорех заради Жуаджи. — Човек, изживял половината си живот в провинцията? На мен ми харесва как говориш, но не мисля, че това би впечатлило нашия човек.

Тактиката ми, изглежда, се оказа правилна. Когато пак се обърнах, Жуаджи беше концентрирал цялото си внимание върху моята особа. В думите, които отрони, се долавяше съвсем определено съжаление.

— Това е моят дом. И той ми липсва всяка секунда, човече. И короните вече не помагат.

Едва сега разбрах, че този не само е пълно куку, но и че няма да ни каже нищо, дори да издялкаме тялото му до последната кост. Всеки, на когото Междината му липсва, окончателно се е сбогувал с човешкото в себе си.

Протегнах ръка и леко завъртях главата на Жуаджи, за да видя входната рана на куршума. Дупката беше в кожата и в костта, но не по-дълбоко от това. Вероятно бе започнала да заздравява веднага. Освен това знаех със сигурност, че е бил в несвяст само за кратко, след като е могъл да избяга преди идването на полицията.

— Виждаш ли това? — Показах я на Виналди. Той кимна и видях в очите му мъничко страх, както впрочем и в очите на Хауи. От друга страна… в този момент раната ми изглеждаше по-зле от онова, което бях видял преди малко, когато в нея се бе образувала онази малка капка лимфна течност или гной! Оздравителният процес бе обърнал посоката на своя ход.

Реших да опитам още веднъж.

— Май няма да отговориш на въпросите ми, а?

— Умен пич си — изграчи той.

— Окей, тогава ще направим друго. Смених решението си: засега няма да те хвърляме в шахтата, защото така ще ти отнемем шанса да размислиш и да проговориш. Хауи ще те прибере и ще оставим някой да те наблюдава. Но умната! Само да се покажеш недружелюбен макар и за миг и той ще ти отреже краката. Виждам, че ти минава като на куче, приятелю, но предполагам, че без крака дори на теб ще ти бъде малко трудно да се правиш, че нищо ти няма. — Наблюдавах го внимателно и добавих, без да откъсвам поглед от лицето му: — Особено без дрога…

Леко трепване. Достатъчно за мен.

Изправих се и кимнах на Хауи.

— Кажи на Поли да го хвърли вътре — далеч от всякаква храна — и да седне на гърдите му. И да има трион подръка — не се шегувам за краката. И най-важното — да не го слуша.

— Поли е мъртъв — въздъхна Хауи.

— Съжалявам…

Хауи разсеяно кимна.

— Е, няма нищо. Може да го направи и Дат. Според мен даже ще му е приятно да го начука на тоя дрисльо. А какво да правим с този боклук?

Той посочи към масата. Междувременно се беше откачил и другият крак на птицата, а цялата ѝ задна част се бе вдлъбнала по неописуем начин. Виналди също погледна натам. Точно когато бях решил, че нещото, каквото и да бе то, е мъртво, главата на птицата рязко се дръпна, откъсвайки със себе си цялата предна половина. Използвайки рудиментарните чуканчета на крилете за гребла, тя се опита да изпълзи по плота на масата като влачеше вътрешностите си, оставяйки следа от смъкната кожа и козина.

— Събери остатъците и ги изгори — наредих аз. — Да горят, докато станат на пепел. Не обръщай внимание на приказките му. Това дори не е птица. Това е фрагмент от нещо друго.