За подмяна

— По-лошо е от това. — Спомних си малкото животно, което бях видял-недовидял пред апартамента на Шели Латоя. — Тя променя нещата и ги прави реални. — Досетих се за още един факт: Сините светлинки имаше достъп до наркотици. С очите си го бях видял да ги разпределя. Може би Шели Латоя не беше умряла от свръхдоза.

— Защо се случва това? Какво става?

— Ти ми кажи. И започни с Жек Ихандим.

Виналди отмести поглед, но преди да отговори, отиде до декоративния панел, на който бе изобразен пейзаж с планини в далечината, снети с камера някъде високо откъм северната фасада на града. Погледът му беше точно като онзи, който бях зърнал за момент преди малко: спокойно зареян някъде в далечината. „Десеткилометровия поглед“, както му казвахме навремето. Още преди да проговори знаех, че предстои да чуя нещо, за което бе говорил много рядко. А може би и никога.

— Той беше в моята бойна част. Загубихме го.

— Загубили сте го?

Виналди се обърна към мен и думите му потекоха сами.

— Знаеш как е. Бяхме навлезли дълбоко. Не бяхме на себе си от ужас, естествено. Изведнъж ни удариха и лейтенантът окончателно загуби малкото си мозък, а понеже още от самото начало някак не беше духом с нас, всичко остана на моите ръце. Аз обаче не правех разлика между горе и долу.

Кимнах, за да покажа, че разбирам. Наистина разбирах — и то прекрасно.

— Хората се разбягаха, започнаха да ги секат на малки парченца и аз трескаво се засуетих да направя нещо, само че не ми идваше нищо друго наум, освен да наведа глава и да побягна, където ми видят очите. Горе-долу така и стана. Половината от нас намериха смъртта си за десет секунди, а останалите започнахме да се блъскаме един в друг, понеже всеки бягаше в различна посока. Тичахме като луди и накрая се махнахме оттам, щастливи, че сме се отървали, та макар и полуживи. — Виналди спря, сякаш нямаше желание повече да говори.

— И? — подканих го аз.

Той тежко изпусна задържания в гърдите му въздух и прекара ръка през лицето си.

— Ами… някои останаха там.

Седна и погледна настрани. Седях, без да помръдвам, и го гледах втренчено.

— Били са изоставени, така ли?

— Някои не успяха да се върнат с нас, но и не бяха убити.

— Кога разбра това? — попитах аз, защото не разбирах.

— Снощи — каза ми той. — Не знаех до снощи.

— Джони, какво се опитваш да ми кажеш?

— Казвам ти, че Ихандим и някои други са останали в Междината, след като всички други я напуснахме. Той така и не се появи в базовия лагер и не беше с нас, когато ни изтеглиха накрая. Винаги съм смятал, че са мъртви, но както сам видя, снощи той дойде. За мен той си остана в Междината. И е престоял там последните двайсет години.

Знаех, че имаше нещо необичайно в онзи от бара на 67-и, усещах, че живее някакъв живот, който аз вече съм оставил. Само не можех да разбера защо. И още не разбирах защо са му на Ихандим резервните или защо му е точно Суедж. Но знаех, че е прекарал в Междината двайсет години, след като всички останали я бяха напуснали.

И сега беше намерил начин да се върне от света на мъртвите, а адът идваше след него.

Много по-късно, когато Ниърли и Суедж бяха заспали на кушетката, а Виналди и аз мълчаливо седяхме в стаята, аз взех решение, без да казвам нищо. Сложих в джоба си диска на Мал заедно с компютърния чип. Реших, че Ратчет ми го е дал с определена цел, така че сигурно си заслужаваше да го задържа. Бях готов да отида някъде или да свърша нещо, но не знаех къде и какво.

Виналди пак беше забил поглед в безкрая и може би изживяваше за пореден път нещо от Междината. Беше се обадил в онова място, което бандитите си устройват вместо офис, и беше съобщил, че няма да го има няколко часа. Беше разпратил хората си по всички етажи в търсене на Ихандим и всички те по негови думи били въоръжени с възможно най-модерно оръжие. Докато не се получеше сигнал, че е засечен, двамата с него нямаше какво друго да правим, освен да седим и да се гледаме. За себе си знаех, че мога да измисля и по-добро занимание. Да го гледам така беше като да наблюдавам раков тумор на лицето си в огледалото: не го искам, но той си е там и нищо не може да се направи.

Знаех, че има един въпрос, който трябва да му задам. Бях живял последните пет години уверен, че знам отговора. Но тази нощ не знаех. Не бях сигурен защо се чувствам по-различно — дали имаше нещо в отношението на Виналди към мен, или може би Междината като по-стара рана се бе превърнала в мой пръв приоритет. Както и да е, попитах го.

— Джони — казах аз, — ти ли плати за убийството на Хена и Анжела?

Гласът ми прозвуча сухо и някак задавено, но мисля, че зададох въпроса си спокойно. Усещах, че той очакваше рано или късно да отворя тази тема по някакъв начин.

Погледна ме право в очите, после отмести погледа си.

— Не — каза той. И най-странното беше, че му повярвах.

Глава 11

Телефонът иззвъня в седем сутринта. Спях на дивана. Суедж се бе проснала върху по-голямата част от него, а Ниърли бе положила глава на рамото ми. Чувствах се доста неудобно, но не бих казал, че ми беше неприятно.

Виналди, изглежда, бе останал буден, защото вдигна слушалката веднага.