За подмяна

И тогава нещо се материализира в мрака. Първо едва доловимо помръдване, като че ли някакви сенки танцуваха на музика, която не можех да чуя. И все пак до ушите ми достигна едва доловим звук — сякаш множество ръце пляскаха забързано и безкрайно далеч.

През земята премина тръпка и пространството пред нас се разчупи в шум и светлина.

Суедж изкрещя, защото внезапно кой знае откъде се появиха някакви птици — стотици подплашени щастливи оранжеви криле, пърхащи с неистов живот. Оглушително грачене разкъса слуха ни. Живи пламъци се стрелнаха в небето, без да има къде да отидат; движение и шум застинаха в покой, сякаш всичко на този свят трябваше да съдържа в себе си по равно и от двете. Беше невъзможно да се разграничи началото на един писък от това на друг, на една птица от друга.

Незнайно как ръката се Суедж се бе озовала в моята. Момичето ме дърпаше към асансьора. Лицето ѝ бе пребледняло и тя се извиваше, стараейки се да отбегне хвъркатите създания, които не съществуваха. Ниърли само ни гледаше и ни следваше, докато се препъвахме към асансьора. Птиците зад нея се извиваха в невидим полет към небето, носейки се обратно там, откъдето бяха дошли.

Добрахме се до асансьора и вперихме поглед в тъмнината, докато вратите се затваряха, за да ни запечатат в кабината.

— По дяволите, какво ви става, ако мога да попитам? — изкрещя Ниърли и тропна с крак. Без да ѝ обръщам внимание, обхванах Суедж през раменете, защото и двамата имахме нужда от успокоение. Тя трепереше като животинче, хванато в светлината на фаровете и приковано към земята, неспособно да помръдне. Помислих, че е онемяла, но неочаквано тя ме погледна със сините си очи.

— Ти знаеш какво беше — каза тя с глас, който набираше сила по спиралата на ужаса и обвинението. — Ти знаеш.

— Нали видя гората в асансьора преди? — попитах я аз вместо отговор. Тя енергично кимна.

— Кои са те? — изви гласът ѝ. — Откъде са?

— „Ало? Планета Джек, обади се…“ — извика Ниърли, когато вратите се отвориха на 66-и. Беше извън себе си от страх и гняв. — За какво става дума?

— Не си ги видяла? — недоверчиво попита Суедж, а Ниърли я изгледа, сякаш най-сетне бе разбрала, че е прекарала деня в компанията на двама, които би следвало кротко да плетат кошници и да нагъват „Торазин“. Бързо излязох от асансьора с ръка през раменете на Суедж. Опитвах се да разбера какво става, но каквото и да бе, то се случваше прекалено бързо. Някой бе хвърлил последния къс от мозайката в скута ми — огромно позлатено парче, паднало право от небето. Но аз специално бях готов на всичко само и само да се отърва от него, докато не реша какво означава.

— Какво да видя? — попита Ниърли, която едва смогваше да ни следва.

— Птиците — отговорих ѝ аз, но знаех, че просто няма как да ги е видяла. Същото се отнасяше и до Суедж, а ако трябваше да бъдем съвсем точни — и до мен! Тези птици просто не биваше да бъдат там, а това се отнасяше и до гората в асансьора, която бях приел като следствие от рапта. Треперех, без да опитвам да се сдържа, и изобщо не се чувствах корав пич.

— Суедж — казах аз. — В какво се беше загледала на излизане от бара?

— В рамката на вратата — отговори ми тя. — Дървото мърдаше много интересно.

Еверест, скачането от стени, дивите щастливи птици. Всичко водеше към едно място — гората.

Но аз нямах намерение да се връщам там.

Изминахме на бегом по пустите коридори разстоянието от асансьора до ъгъла на „Тайсън“ и „Стоунс“ и се скупчихме пред вратата на Ниърли. Тя трескаво бъркаше за ключовете си, а аз диво се оглеждах. В този момент ключалката се обади:

— Има някой вътре — спокойно оповести тя. — Реших, че може да ви заинтересува.

— Кой? — хлъцна Ниърли, а аз извадих пистолета си. Понякога се питам защо не взема да си го имплантирам хирургически в дланта.

— Не каза — с мек тон отговори ключалката, сякаш мислите ѝ бяха на друго място. — Имаше ключ, така че аз просто нямаше какво да направя.

— Хауи? — попитах аз Ниърли, като се постарах да не изпадам в паника.

Но тя поклати глава и отстъпи назад.

— Той ми е мениджър, не ми е приятел.

Взех ключовете от Ниърли и застанах срещу вратата. Заредих нов пълнител в пистолета. Амунициите ми приключваха, но както се развиваха нещата, скоро нямаше да имам нужда нито от амуниции, нито от нищо.

Ниърли ме дръпна за ръкава.

— Мисля, че вътре не ни чака нищо хубаво. Да идем на друго място. Наистина, чувала съм, че Флорида била…

— Сигурно си права, но трябва да си върна диска на Мал — отговорих ѝ. — Нищо друго не ми е останало от него.

А тя съвсем сериозно каза:

— Разбирам те, уважавам дружбата ви и така нататък, но според мен има ситуации, когато…

Сложих ключа в ключалката и го завъртях.

— Късмет — пожела тя и аз направих първата си крачка в коридора. Откъм спалнята се чуваше лек шум като от стъпки по мокет.

— Кой е там? — поинтересувах се аз. Никакъв отговор. Направих още няколко крачки. — Държа пистолет и съм в много особено настроение — допълних аз за доброто на неизвестния натрапник. — Така че който и да си ти, гледай да не ме ядосаш.