За подмяна

Когато приближихме до Ниърли, тя вече беше сама.

— Трябва да тръгваме — казах аз. — И то веднага.

Ниърли погледна Суедж, после върна погледа си върху мен.

— Така ли? Кой го казва? Аз още съм жадна. — Сграбчих я за ръката и я дръпнах, съзнавайки, че се държа като неандерталец. Тя се отскубна. — Какво става?

— Кой е най-високият връх на света? — попитах я, полагайки сетни усилия да запазя спокойствие. Ниърли ме изгледа безмълвно. Хората около нас ни притискаха един в друг. — Бързо!

— Ами… Фай. Откриха го неотдавна. Е, печеля ли наградата?

— Не. Точно затова трябва да си вървим — огледах тълпата. Събеседникът на Ниърли беше изчезнал. — Кой беше онзи?

Ниърли се обърка, после се досети кого имам предвид.

— Каза, че ми бил клиент отпреди две години. Искаше да си поиграем тази нощ. Отрязах го. Защо?

— Ти не го ли позна?

— Не, но… как да се изразя? Недей да мислиш, че си запазвам по кичур коса за спомен от всеки.

— Ниърли, повярвай ми! Трябва да се махаме оттук.

Тя поупорства още малко, после се предаде и въздъхна:

— Господи, ти изобщо не си забавен! Тръгнахме към вратата.

Но вече беше много късно. Отново усетих времето да се втурва срещу мен, без да имам представа на какво реагирам. Може би беше някакъв звук от дълбините на тълпата, а може би бях доловил емоцията от нечия раздяла. При всички положения това беше някакво шесто чувство, размърдало се в мен след години дълбок сън. Инстинктивно застанах между Суедж и останалите в бара и изтласках Ниърли към вратата. Извадих скришом пистолета си, усетих Суедж да помръдва зад мен и видях, че Ниърли я е хванала за ръка и я води нанякъде. Не знаех дали ми е повярвала, или е решила по изключение да постъпи както съм ѝ наредил. Каквото и да бе, бях ѝ благодарен.

Изтеглих се няколко крачки надясно, продължавайки да държа пистолета си ниско долу и скрит. Разглеждах лицата на хората и продължавах да се движа по случаен начин — няколко крачки в една посока, после няколко в друга. През цялото време се оглеждах, питайки се къде ли се е скрил. Имах усещането, че се движа през гора от стенещи и извиващи се дървета. Едно време бях много добър в това. Но той явно беше по-добър и от мен.

— Да приключваме — прошепна някой в ухото ми.

Без никакво забавяне, със силно извиване на тялото, изстрелях пета назад и я усетих да се забива в нечий глезен. Извъртях се и вдигнах пистолета. Няколко изненадани лица застинаха със зяпнали усти срещу мен. Онзи беше изчезнал, но сега поне посетителите се стараеха да се махнат от пътя ми. Претърсих с поглед тълпата, без да видя никого, после главата ми сама се обърна към вратата. Мъжът бе успял да се шмугне с котешка ловкост зад гърба ми и сега се намираше на десет стъпки от мен, забързан към Суедж. Не беше Сините светлинки.

Можех да видя почти добралата се до вратата Ниърли, но тя не обръщаше внимание на отчаяните ми жестове. Суедж пък беше извъртяла глава и гледаше в съвсем друга посока — към дървената рамка на вратата. Забравил умението да се провирам през навалица, аз се хвърлих право напред, борейки се с хората, като че ли си пробивах път през гъсти шубраци. Маса ръце, крака и гневни червени лица. И твърди лакти.

Онзи напредваше доста по-бързо от мен и се промъкваше сякаш без никакво затруднение. Имаше нещо в начина му на придвижване — някаква смъртно опасна грациозност, — което ми подсказа, че е бил специално обучаван за такива ситуации. Аз също можех да се похваля с това и някога в миналото може би щях да го догоня. Но не и сега. Онова беше много отдавна.

Осъзнах, че ще се наложи да направя нещо необичайно. Промених курса и се насочих към бара разблъсквайки хората. Скочих на него, без да обръщам внимание на разхвърчалите се под краката ми чаши, изправих се, подхлъзнах се за миг на нещо разлято, извъртях се с лице към тълпата и извиках:

— Спри или ще ти пръсна шибаната глава! — Не беше много оригинално, но това е положението. Някои фрази са като твърдо програмирани в психиката на мъжа. Стане ли нужда, и те изплуват от подсъзнанието, измествайки всичко останало. Онзи явно знаеше тази истина, защото ѝ обърна точно толкова внимание, колкото заслужаваше, и продължи да се приближава към вратата. Тълпата прояви повече благоразумие и се хвърли настрани да ми направи път. Това отвори свободен проход към изхода — точно онова, от което нямах нужда.

„Отлично, Джек — казах си. — Великолепен тактически ход, както обикновено.“

Секунда за вземане на решение. Този тип ми трябваше жив — исках да си поговорим. Но добереше ли се до Суедж, това щеше да сложи край на всичко.

Така че стрелях, безкрайно внимателно.